Днес се намерихме. Открихме се отново. Видях те оставена, приготвена за изхвърляне до вратата на един гараж.
Човекът, чието притежание си била последно, ми каза, че те подарява. Взех те и те прегърнах, а ти ме върна. В онова днес, тогавашното, преди 35 години. Помня деня. Слънчев, радостен, смислен като повечето дни, които си спомням от тогавашното днес. Помня как баща ми те сложи в прегръдката ми и започна да ме учи да говоря с теб. Помня как ликувах, когато казах първите думи на твоя език – „Ми , Си , Сол”. Спомних си как побеснявах, когато ми беше трудно да си говорим. Езикът ти не е лесен за научаване. Спомних си първата песен, която изсвирихме заедно. Спомних си първия път, когато отидохме на училище. Помня възхищението, което предизвикахме с теб в съучениците ми. Спомних си как написахме първата мелодия. Не помня мелодията, но помня усещането. Че сме направили нещо. Аз и ти. Сами. Заедно.
Днес те намерих. Оставих те на терасата, седнах срещу теб, запалих цигара и заплаках. Гледах те дълго и ти говорих. Без думи. На нашия език. Днес разбрах, че ако не беше ти, аз нямаше да съм същият. Попитах те:
– Достоен човек ли съм ?
Тогава вятърът разклати единствената ти останала отпусната, ръждясала струна. Не се чу нищо. В първия момент. След секунда тишината се взриви. Разцепи се от най-сладкия, най–нежния, най-тревожния, най-съкровения и мил звук. „Татиииииии…” – Пищеше във възторг дъщеря ми и тичайки с неуверените крачки на току-що проходило дете, прекоси хола, излезе на терасата и ме прегърна.
Днес се намерихме. Открихме се отново. Ти ме намери.
Посвещава се на:
Съпругата ми, на децата ми и на една китара. Същата като тази, на която започнах да се уча да свиря преди 35 години.
Калин Гайтанджиев