За мен

Казвам се Калин Гайтанджиев. Детството и младостта ги изживях в родния ми град  Тетевен. От 20 години живея и работя в София. Женен съм, баща на четири деца. Завърших специалност „Психология“ през 2003г. във Великотърновския университет "Св.Св. Кирил и Методий". Първите 10 години от професионалната ми кариера преминаха в Затвора – София, където заемах длъжностите „Социален работник” и „Психолог”.

Работил съм като училищен психолог в държавни и частни училища.

Работил съм  с деца  онкохематологични заболявания, както и с техните семейства в Център за възстановяване на деца с онкохематологични заболявания в село Опицвет.

.

Oсем години от живота си отдадох на посвещение в системната терапия. Използвам думата „посвещение“, защото смятам, че придобиването на квалификацията „Психотерапевт“ не е само обучение, а  процес,  в който човек преосмисля, преосъзнава  и преоткрива себе си.  Системният подход  в Психотерапията пък дава възможност да погледнем върху нас  през сложната плетеница от системи, в които си взаимодействаме  с другите. Решението ми да се посветя на този тип терапия не дойде спонтанно. Докато работех в затвора непрекъснато си задавах един въпрос: "Защо човек става престъпник?" Нямаше еднозначен отговор, но в процеса на работа и опознаване на съдбите на затворниците започнах да осъзнавам, че в повечето случаи някога, някъде много отдавна, някой или нещо е липсвало. Оставената празнина е запълнена от някой или нещо, което е било в повече или не е трябвало да бъде там. Тези празнини, този вакум, това"в повече" са причините и винаги се отнасят до най-близките ни. До семейството, в което сме формирани като личности.

Работата ми в училище ми показа как се случват нещата и на практика разбрах, че ако искам нещо в поведението на детето да се промени, това няма как да се случи, ако не привлека като съмишленици значимите възрастни. Те от своя страна пък трябва да са мотивирани да предизвикат и посрещнат промяна за тях самите. 

Освен психотерапията, другата ми голяма страст е музиката. Отраснах в семейство на музиканти. Във всяка стая на четириетажната ми бащина къща живее  музикалнен инструмент. Китари, цигулки, бас китари, синтезатори и дори един кларинет.  Барабаните са под стълбището. Майка ми не ги харесва. Счита ги за прекалено шумни и за това няма стая за тях.  Приземният, най-голям етаж е мястото, в което свирим с фамилията ми и с приятели. "Къщата със стоте китари" - така я наричат приятелите ми. Баща ми се шегува, че всяка тухла в нея е нота. Построена е от ноти. Музиката е магия! Стремя се да пренаса вдъхновението, което ми дава музиката  в работата си. При клиентите и семействата, които консултирам, децата, с които работя в училище и в семинарите, които водим и организираме заедно с екипа, с който работя, най-голяма сила черпя от семейството си. Когато ме питат: "Как се справяш с децата си?", отговарям, че следвам принципа на датският фамилен терапевт Йеспер Юл: „За да стане човек добър родител, трябва да има най-малко четири деца” и допълва: „И жена, която да обича и за която да е готов на ВСИЧКО”.