Пролог
През май в Тетевен вали. Не! Не вали, скъсва се. Не спира. Планината се надвесва над градчето и залива и него и хората. Сутрин вали кротко и напоително.След обед бурно и страстно, или обратното. Нощем просто ръми. Гръмотевичните бури се редуват с „кротък” дъждец. Реката става дива и мътна. Кафявото ѝ тяло препуска бясно през центъра на града. Тетевенците се събират по мостовете и тревожно коментират нивото ѝ.
Тетевнците са като ескимосите, които имат много думи за сняг. Само там съм чувал да употребяват думата „лопей” – това е толкова силен дъж, че можеш да се удавиш под него. Другата дума, която употребяват е „кокоши дъжд. Той не се вижда. Капките са толкова ситни и толкова гъсти, че имаш усещането, че въздухът е мокър. Можеш да разбереш, че вали „ кокоши дъжд” по кокошките. Когато кокошките се напоят и перата им подгизнат, значи вали „кокоши дъжд“.
През май в Тетевен вали !
Е, точно тогава не валеше ! Слънцето влизаше през затворените прозорци на стаята, отразяваше се в огледалото и пръскаше лъчите си под формата на играещи зайчета.
Гледахме се втренчено, с очакване, концентрирани и настървени. И двамата брояхме на ум. Една цяла пауза, четири времена – ЕДНО, ДВЕ, ТРИ, ЧЕТИРИ…
– BUUUUUUURN …!!!
Изригнахме едновремено, в синхрон. Гласовете ни се сляха в перфектно съзвучие. Разтърсиха стаята. Прозорците издрънчаха. Получаваше се. За десети пореден път го правехме.
И беше завладяващо ! Мощно, силно, непокорно. И пеенето и усещането. Опиянявахме се . Чувствах се силен, можещ и подкрепен.
– BUUUUUUUURN…! Заковахме го.
– Ееееее ! Жестокооооо ! – извика баща ми и направи онази типично неговата физиономия, с която изразява радост, еуфория и обич едновременно.
– Айде още един път – настоях аз, докато свирех рифа на баса.
– Нямам време. Трябва да тръгвам. Изключи китарите и ги прибери, че майка ти ще ме овика. Напиши домашното по математика и не забравяй,че трябва да вземеш брат си от градината и да се подстрижеш!
Чух и запомних всичко, но не го отразих. Стоях пред огледалото и се гледах. Харесвах се. Косата покриваше ушите ми и се спускаше на вълни от двете страни на главата ми. Бях висок почти колкото баща ми. Прикленах , наведох се и насочих баса към огледалото. Харесвах се! Извърнах глава към стената и се втренчих в образа от плаката. Плакатът беше съкровище, семейна ценност. Преди 15 години, малко преди да се родя, баща ми го беше донесъл от Полша заедно с магнетофона и ролката. И те бяха семейна ценност, но най-ценен бе плаката. От него образа на Дейвид Ковърдейл излъчваше мощ! Сниман на сцената, под прожекторите, разкрачен, с отметната глава назад и микрофонна стойка, която държи в две ръце. Бях сигурен, че е в състояние на транс. Очите му го издаваха. Всъщност издаваше го всичко от плаката, а очите му бяха затворени. Косата му беше като моята. Моята беше доста по къса, но щеше да стане като неговата. Внушението се допълваше от кърпата, на челото му. Тя ме впечатляваше най-много. Опитвах да си вържа и аз, като него, няколко пъти. Не стана. Ползвах някакви шалове на майка ми, но или бяха прекалено дълги, или имаха много ресни.
– Айде още един път. За последно – настоявах.
Баща ми се опитваше да си обуе панталоните за работа по същия непохватен начин, по който го прави и сега.
– Казах ти. Закъснявам за работа. – После грейна целия, погледна ме и каза:
– Жестоко се получи!
Върнах му делово:
– Да го изсвирим някъде пред публика. Аз ти и останалите от групата ти. Нали сте го свирили преди. – приклекнах още по ниско, разкрачих се, присвих очи и стиснах баса. – Да го изсвирим на сцената дето е на площада, пред целия град. – Вдигнах китарата и се загледах в огледалото. За миг си представих, че забиваме парчето точно там, и че площадът е пълен с хора, които са излезли, пеят и куфеят с нас.
Баща ми се усмихна погледна ме. Очите му бяха топли и мили.
– Няма как да го изсвирим там. Това не е сцена, а е трибуна.
– Защо? Нали там свирите с духовата музика?
– Свирим маршове. На манифестациите.Не може да се свири рок там.
– Добре де, ще дойда довечера в ресторанта. Ще го забием.
Баща ми въздъхна и стана сериозен.
– И там не може. В ресторанта свирим ресторантска музика. Ако искаш ела довечера да изсвирим „Либерта“. Няма как да сврим Пърпъл в ресторанта.
– Егаси ! – изцепих се аз, докато свалях баса. – Защо тогава го учим.
– Защото е готино. Излизам. Нали няма да забравиш – подстрижи се, вземи брат си и си напиши домашното.
Отново не го отразих. Нито с поглед нито с думи. Продължавах да зяпам Дейвид Ковърдейл и себе си в огледалото. Сега вече си разглеждах профила. Опитвах да видя формата на носа си.
– За какво се пее в парчето? – Попитах баща без да го погледна.
– За една вещица, която хората изгарят на кладата.
– Хъм. Тъпо. Вещици и клади.
– Е, не е тъпо има смисъл. Ще го разбереш някой ден. Айде излизам и..
– Знам – отвърнах му с досада. Да напиша по математика, да се подстрижа и да взема брат ми. Най-досадно ми беше да взимам брат ми. Мъкнеше се с мен из целия град, а и трябваше да го взимам от детската градина. Това нямаше как да не го свърша. На другото му бях намерил цаката. Домашното го преписвах от Венци, а дългата коса щях да я прикрия като миналият път. После идваше лятото. Никой не ни проверяваше за дълги коси през лятото. През учебната година всеки понеделник на входа на училището стоеше физкултурникът с линийка и мереше косите на момчетата. Седем сантиметра. Толкова даваха. Моята вече беше около девете. И три месеца лятото без да се подстригвам. Пак забих поглед в плаката. Да, щях да я докарам почти като на Дейвид Ковърдейл. И щях да си намеря подходяща кърпа за глава. Пак се зазяпах в огледалото. Басът ми отиваше. Светло-кафяв, с черен пик гард. Имитираше Фендер. Бях му изшкурил фабричният надпис „ Кремона” и се бях опитал да напиша Фендер. С химически молив. Не беше като истинския напдис, но хич не ми пукаше.
Баща ми затвори вратата зад себе си. Оставих баса и го настигнах на стълбите.
– А ще ме заведеш ли да ги слушам?
– Кой да слушаш?
– Пърпълите. Като дойдат в България.
Нещо в погледа му се обърка. Въздъхна. Погледна ме по онзи начин, с онзи поглед, с който родителите гледат децата си, когато много искат да направят нещо за тях, но обстоятелствата им пречат.
– Едва ли ще дойдат в България.
– Защо, какво им пречи? – Започнах да се ядосвам и ми личеше. По-скоро се чуваше. Говорех припряно и накъсано.
– Е някой ден може и да дойдат. –Млъкна. Погледна на страни, и въздъхна отново. – Някой ден. След сто години.
След това ми обърна гръб и тръгна. Върнах се пред огледалото. Ляв профил, десен профил и отново гледане на плаката. Ковърдейл не ме отрази. Стоеше си в транс. Със затворени очи и привързана с кърпа глава. Ядът ме обземаше. Пълзеше в мен. Вече го усешах в устата си. Започвах да стискам зъби. В един момент разбрах. Бесен бях. Да точно на него. На баща ми ! Ега си! Това може, онова не може ! Подстрижи се, напиши си домашните и … Е това най го мразех. Вземането на брат ми.
– Тъпо. – казах си го на глас. Сам на мене си и пуснах магнетофона.
– BUUUURN ! – Гърмеше от колоните.
– BUUUURN ! – Надпявах се с тях. Парчето свърши. Аз не. Продължавах да стоя пред огледалото, имитирайки Ковърдейл.
– Получава ти се – извади ме от моят си транс Мина, братовчедка ми. Стоеше на вратата и ме гледаше.
Настроението ми се оправи на секундата. Ухилих се . Заех позата от плаката и изкрещях
– BUUUURN !!!
– Едно към едно! А? – едновременно питах и констатирах. – Как влезе?
– Баща ти ми отвори. Излезе на някъде.
– Знам. Преди това ме ядоса.
– Защо?
– Е, защо. Напиши си домашното, подстрижи се, вземи брат си. Ей този малкият вече не го издържам. Всеки ден ме карат да го вземам от градина и го влача с мен. – Отново усетих гневът да се надига.
– Успокой се малко – каза Мина – За днес домашно не ти трябва.
– Що? – едновременно питах и се сещах.
Мина ми подсказа като започна да марширува на място. Хилеше се очите и святкаха изпод бритона. Плисираната и тъмно синя пола се вееше в такт с маршировката. Червената пионерска връзка стоеше като кърваво петно на бялата ѝ момичешка риза с къс ръкав.
– Днес е последният марш. Ха, ма ти си забравил ?!
Направо бях изключил. Стоплих на секундата.
– Мале, Мино ! Ма аз нямам униформа. Всичко е за простиране. – Сетих се, че майка ми пък ми беше заръчала един куп неща, едно от които беше да простря.
Мина спря да марширува. Тръгна към кухнята. Отвори хладилника и извади парче сирене. Всеки път, когато тя идваше в къщи или аз отивах у тях, ядяхме сирене. Беше си ни нещо като ритуал. Обърна се към мен и зяви делово с пълна със сирене уста.
– Трябва да измислим нещо. Иначе нали знаеш, вещицата ще се развилнее.
– Якоооо…! В парчето на Пърпъл се пее за някаква вещица. Накрая я изгарят на кладата. Сигурно е като нашата вещица.
– Да – замечта се Мина – С червена коса и криви зъби. И брадавица, хахаха. Как ли е станала директорка?
– Не е как. За това е станала директорка. Защото е вещица.
Засмяхме се и двамата с пълни със сирене уста.
– Ти почваш от ляво аз от дясно – разпределих претърсването – Който намери нещо подходящо свирка.
Заровихме се в гардероба. По площ и размери гардероба беше като малка стая. Правен по проект на дядо ми, от масивно дърво, в него винаги имаще нещо за намиране. Загубихме се в него. Около десет минути прехвърляхме дрехи. Мина от нейната, аз от моята страна.
– Гледай, какво намерих.
Мина държеше кошница с бутилка шампанско и три плика за писма.
Остави я на спалнята. Взех бутилката и се загледах в етикета.
Имаше надпис. На ръка. С красив, калиграфски почерк беше написано.
„ 24.10.1976г. – гражданско кръщене на Калин Павлов Гайтанджиев. Да се отвори при влизането му в казармата”
– Ти имаш ли такова у вас. Попитах братовчедка ми.
– Не знам. Не съм намирала, а и не мисля, че ще ходя в казармата. Засмяхме се. После взех пликовете. Луксозни, запечатани пликове за писма с отпечатани идентични, цветни надписи.
„ Да се отвори, когато стане чавдарче”
„ Да се отвори, когато стане пионер”
„ Да се отвори, когато стане комсомолец”.
Мина зяпаше зад гърба ми.
– Отваряй де, какво чакаш. – Мина се сучеше нетърпелива зад мен.
– Кое ?
– Е, кое!?! Това за комсомолеца. Днес е „ Последният марш „ Довечера ще си комсомолец.
– Ти твойте отваряла ли си ги ?
– Аз, мойте не съм ги намерила. Отваряй, де – Още по- нетърпеливо заподскача .
– Добре. Дай да отворим всичките и без това чавдарският и пионерският съм ги пропуснал.
– Дай направо комсомолският.
Седнахме на спалнята. Разкъсах плика. Зачетохме се и двамата. Едновременно. На глас.
„ Днес е денят на последния ти марш! За последно маршируваш с твоите другари Пионери! Утре вече ще си комсомолец! Заедно…”
Спрях да чета. Погледнах Мина, която продължаваше да чете на глас. Вече иронизираше . Имитираше диктор. С патос и превзето.
„ Ще крачите по стъпките , които… „
– Спри – гледах я сериозно – Те откъде знаят всичко?
– Не знам – и тя стана сериозна.
– Оф, айде трябва да изровим нещо.
Потънахме в гардероба. Вече бързахме. Стаята се напълни със стари дрехи, които хвърляхме зад гърбовете си.
– Опааааа, виж това – Мина ми подаваше чифт тъмно сини панталони – Обувай ги.
Седнах на леглото и ги нахлузих за секунда. Погледнах се в огледалото. Панталоните ми ставаха. Лепнаха ми направо. Погледнах надолу . Крачолите им, там където свършваха и се докосваха в пода, бяха като платна на китайски джонки. Не бяха големи, бяха огромни.
– Жестоко ! – Мина ме гледаше и очите и се бяха ококорили. – Я се разходи малко. Закрачих из стаята. Крачолите се вееха като знамена.
– Якооо! – продължаваше да се кефи тя. – Мисля, че им викат „ чарлстони” – Я, чакай, чакай. Виж го твоя човек – сочеше Ковърдейл от плаката. – Хаааа той със същите.
– Няма да стане. Гледай – показах ѝ ципа. – Скъсан е не мога да ги закопчея.
– Да бе, няма да стане – гласът ѝ звучеше непреклонно. Взе една кутия, в която майка ми държеше игли, кърфици и всякаква друга кинкалерия.
– Ще го шиеш ли?
Мина не ми отговори, продържаваше да рови в кутията. Изведнъж грейна.
– Ела. Гледай в тавана, да не развалиш изненадата – вдигнах очи към лампата.
– Готов си. Можеш да се огледаш.
Застанах пред огледалото. Опулих се. И от изненада и от кеф. На мястото на най-горното копче, над самият цип, Мина беше сложила огромна , кръгла брошка, която имитираше диамант. С големина на капачка от буркан за трушия, брошката блестеше на светлината на слънцето и успешно крепеше панталоните.
– А!? – Мина не можеше да скрие задоволството си. – Близко сме .
И пак посочи с глава. Плаката. Токата на колана на Ковърдейл напомняше на брошката.
– Давай! Няма време! Търси риза – пришпорих я аз.
Отново потънахме в гардероба.
– Мино, това става ли? – подадох една риза.
– Ти луд ли си!? Обличай я веднага.
Ризата ми лепна. Сатенена, блестеше. За пръв път слагах такава. Сияеше. Сливаше се с брошката. Стоеше изпъната по тялото ми. Усещането от допира с материята ѝ беше като милувка, като прегръдка от жена. Мина ми нави ръкавите до лактите. След това се отдръпна и започна да ме оглежда. В очите и видях възхищение.
– Същият си като него – каза тя – Виж се – посочи с глава огледало.
Първо погледнах плаката. Извърнах бавно глава към огледалото. Сепнах се.
– Същият си. Погледни – Мина застана пред мен и оправи яката на ризата. Яката беше огромна. Приличаше на бяла птица, простряла криле върху раменете ми. За секунда се уплаших. После се усмихнах. Бях същия като него. Погледнах го. После се погледнах в огледалото, после пак го погледнах. Бавно заех неговата поза. С отметната глава назад, леко разкрачен, стиснах в ръце въображаема стойка за микрофон и изкрещях.
– Buuurn!!!
След секунда излязох от транса и погледнах братовчедка си . Стоеше както преди малко. Зяпаше ме с отворена уста.
– Мино, нещо липсва. – посочих ѝ челото си – Да измислим някаква кърпа?
Мина се освести. Очите и се присвиха и ме изгледа абсурдно и критичтно едновременно.
– Не си го и помисляй. И така си достатъчно изгъзен. Дай си връзката.
След минута тичахме към площада. Пионерските ни връзки се вееха на вратовете ни. Крачолите на чарлстоните метяха асфалта на главната улица. Имах усещането, че летя. Бях опиянен! Наистина бях същия като него. Вляхме се в тълпата от бели ризи и червени връзки. Беше изпълнила площада. Намерихме класа. Суматохата и шумоленето рязко спряха когато се смесихме с тях.
– Вижте Калин! Калин… Калин…!
Всички погледи бяха насочени към мен. Усетих, че се усмихвам. Бях забелязан, бях значим, бях различен и бях…Същият като него.
– Заминавай най-отзад – сръчка ме Мина – Скрий се. Последен в най-далечната редица. Ако те види вещицата, ще изгориш. Послушах я . Застанах последен в ляво. До Цаки. Цаки беше най-дребен и най-готин. Пак започнах да се ядосвам. Вече знаех защо. Нали бях същият. Нали това исках. Сега трябваше да се крия.
– Седми А! Стройте се! Какво сте се развлачили като чирва!? Физкултурникът крещеше застанал срещу класа ни. Беше зачервен и запъхнян. Голата му кратуна лъщеше от пот. Ако директорката беше вещицата, той бе нещо като главния дявол. Проводник на волята ѝ, дясна ръка, жезъл, тризъбец, с помощта на който тя – Вещицата, мяташе учениците в огъня. Сниших се най-отзад. Не ме видя. Изтича към другия клас. Последният марш беше еманацията, върхът на усилията и труда му. Целият втори срок в часовете по физическо марширувахме, като гвардейска рота. И пеехме. Всички класове. Една и съща песен.
„ Комунистите отлитат в небесата. Комсомолците до тях летят. Пионери, пионери! Труден път ви чака, славвен път..”
– Гледай, гледай – Цаки ме извади от мислите.
Погледнах към трибуната. На нея вече се беше качила вещицата. Ръкуваше се и прегръщаше официалните гости. Партийният секретар на града, Комсомолският такъв, началниците на отдели в съвета. Вещицата застана най-отпред. Вдигна глава и даде знак на физкултурника. Той взе на спринт разтоянието от последния клас до нашия. Изпъна се, опули се, и докато гледаше към трибуната изкрещя.
– Седми А клас! За последен марш! С тон за песен !!!
– „Комунистите отлитат в небесата..” – чу се плахо някъде от към строя.
– Ходом! Марш!
Тръгнахме. Влачех се в последната редица, в ляво. Мрънках „ Комунисти, комсомолци…”
Едновремено ме беше яд и съжалявах. Цаки се опитваше да влезе в крак с мене. Имахме педесет метра. Двайсет секунди. Пред трибуната трябваше да маршируваме най-усърдно и да пеем най-силно. Така ни беше инструктирал физкултурникът.
Деветнайсет секунди… Нещо ме ръчна от вътре! – „Комунисти …” Пееше класът. Осемнайсет секунди… Знаех какво да направя!– „Комсомолци…” Пееше класът .
Седемнайсет секунди… Почуствах прилив на смелост, съчетана с безумие. Усмихнах се. Нищо не можеше да ме спре! – „Пионери винаги в труд и бой…” – Продължаваха да пеят. Вече не ги чувах. За един миг, с едно движение развързах пионерската си връзка. Хванах двата ѝ края и рязко я завъртях няколко пъти напред.
Получи се! Приближавахме към трибуната. Докато пресичах по диагонал маршируващите си съученици и ги блъсках в гърбовете, успях да вържа връзката на челото си. Лепна от първият път. Вече бях стигнал най- отпред в дясно. Още няколко метъра. Вждах Вещицата. Приближавах я, но не знаех дали ще ме забележи. В момента, в който почти се изравних с трибуната, започнах да набивам крак с пружиниране и отскок, досущ като Северно Корейски гвардеец. В момента, в който я видях да обръща главата си към мен, вдигнах ръка, допрях я до връзката, която опасваше челото ми. Изкозирувах, вперих погледа си в нейният и изкрещях:
– BUUUUUUURN !!!
Тя пламна! Запали се! Докато козирувах, марширувах, и крещях едновременно, успях да видя как лицето ѝ почервенява, очите ѝ се отварят, а устата ѝ направи онова нямо изражение на буквата О, известно още като „ Кокоше дупе” – BUUUURN!!!! – Подминавах я, но погледът ми я следеше. Викът заглуши останалите от класа. Чух, по- скоро усетих, как съучениците ми смутени млъкнаха. Беше СТРАХОТНО! Започнах да се смея . На глас. Още марширувахме. Всички мълчаха. Само Цаки се хилеше неудържимо. Чувах го, въпреки че си беше останал на последният ред.
Спряхме на 20 метра от трибуната. На определеното за спиране място. Всички мълчаха. Млъкнах и аз. Еуфорията ми се изпари. Стисна ме. Хвана ме страх. Животински. Такъв не бях изпитвал преди. Останалите бяха навели погледи и мълчаха. Беше тихо. Само Цаки се хилеше. Опитваше да спре, но явно не можеше. Гледах към трибуната. Виждах как Директорката ръкомаха към физкултурника, който със скорост на олимпийски спринтьор се качваше към нея. Каза му нещо. Не, по- скоро му крещеше. Той се обърна и затича към нас. Стигна до класът ни . Опитах да се шмугна, да се скрия между останалите. Не ми се получи. Докопа ме. Пресегна се и ме хвана за ухото. Изви го рязко и ме вдигна. Почти ме отлепи от земята. Започнах да се дърпам, но стана още по зле. Болеше…! Помъкна ме към трибуната. Влачеше ме през площада. Опъваше ухото ми, докато се качвхме по стълбите към трибуната. Продължаваше да ме държи и когато ме изправи пред вещицата. Тя… гореше! Гледаше ме и и дишаше на пресекулки. Не можеше да обели и дума. Ченето ѝ се издаде напред. Стискаше зъби. В един момент започна да съска.
– Нещастник…! Боклук…! Престъпник…!
Пресегна ръка към главата ми. Инстинктивно се дръпнах назад, но мъртвешката хватка за ухото ми едва не го изтъргна. Усетих костеливата вещерска ръка върху главата си. Затворих очи. Почуствах ноктите ѝ да се забиват в кожата на челото ми.За секунда докопа пионерската връзка и започна да я дърпах. Дърпах се и аз. В един момет дръпна рязко и успя да я свали. Ноктите и оставаха кървава бразда. Заболя ме. Вече не виждах и от гняв и болка. Чух я да крещи.
– Води го! Викай и майка му…! Да го види…! Синът на учителката! Същият е! Същият е като него!
Физкултурникът ме помъкна. Продължаваше да ме държи за ухото и ме влачеше. През целия площад. Минахме между всички ученици, строени за последния си марш. После не помня. Изведнъж загубих картина. Чувствах, че се движа, но не виждах. Беше ме страх! Много…! Помня, че се разревах. Сълзите ми лютяха. Смесваха се с кръвта от одраното ми чело. Пареше ми на очите. Не виждах! Спрях и да чувам… Плачех и хлипах. Беше ме страх. И бях БЕСЕН! Не знаех на кой точно! На мен , на Вещицата, на баща ми! На всички…!
– Същият е! – чух гласа на Вещицата. Вече не съскаше. Говореше тихо на някой в коридора. Разбрах, че се отнася за мен. После се учудих. Същият бях, но тя нямаше от къде да знае, на кой искам да приличам и като кой се стремях да бъда.
– Същият е ! – потвърди гласът – Помня го.
Мъжки, дрезгав, пиянски глас без емоция. Констатираше без очудване.
Това последното тотално ме обърка. После започнах да си давам сметка къде се намирам. Знаех, че това място съществува. Бяха ми говорили за него, бяха ме заплашвали . Познах го. Не знам точно как, не помня и как бяхме влязли, но знаех, че е то. Страхът се превърна паниката! Ревнах пак… Гласовете затихнаха.
Вратата на стаята се отвори рязко. На прага стоеше майка ми. Дишаше дълбоко. Очите и бяха зачервени. Плачеше. Беше стъписана, не смееше да влезе. Станах и тръгнах към нея. Ревях. Вече се и тресях. Тогава погледите ни се срещнаха. В нейният се четеше страх! Животински, чудовищен страх… Нямаше укор, нямаше яд. Дишаше дълбоко, на пресекулки, гледаше ме, плачеше и се страхуваше. Като на забавен кадър я видях да вдига ръка. После чух шамара. Ехото се разнесе из празната стая. След това усетих как ми пламна бузата. Спрях да хлипам. Майка ми също. Погледна ме. Сълзите напираха. Плачеше. След това ме прегърна. Избухна. Тресеше се. Прегърнах я и аз.
– Хич не се лигавете! – мъжкият глас вече си имаше източник. Нисък, набит, подпухнал чичка, със свински сатрапски очета. Влезе в стаята и се разпореди. – Гайтанджиева, диктувай му. Уточнихме какво да пише. И вземайте мерки, че е същия! Знаеш като кой!
Майка ми му кимна няколко пъти. Вдигна подпухналите си очи към мен.
– Защо, защо, защо!? – плачейки попита тя. Не ѝ отговорих. Знаех, че пита себе си. Мълчах и ревях. Отново се разплаках. Треперех.
Вещицата стоеше на стълбите. Пред нея, долу в ниското, в училищният двор стояха учениците. Мойте съученици, и всички други. Бяха в сини комсомолски униформи. Виждах ги. Мълчаха и гледаха гузно. Всички мълчаха. Мълчах и аз. Вещицата се усмихваше. Тънките ѝ устни се бяха разтеглили в нещо като полу усмивка, полу озъбване. Физкултурникът се дуеше до нея. Аз стоях между двамата. Голата ми глава лъщеше на слънцето. Знаех какво предстои. Бяха ме подготвили, обработили. Гледах надолу. Не изпитвах нито вина, нито срам. Следвах инструкците на майка ми.
– Комсомолци! – изграчи Вещицата – Вашият съученик… Вече не гледах надолу. Гледах напред. Беше ми интересно как реагират другите. Те гледаха надолу.
– По време на Последният си марш се подигра със символа на… Пак спрях да я чувам. Този път я зяпах нея. Беше се изпъчила, стоеше на пръсти и се напъваше на всяка дума. Стана ми смешно. Беше гротеска, комедия някаква…
– За това, ще бъде наказан с… – направи драматична пауза. Пое въздух… – Последно предупреждение за излючване и… – още по драматично млъкна. Предстоеше най-тежкото. Тя ме погледна. Тържествуваше. Каза го бавно и тържествено – Приемането му в редиците на Димитровският Младежки Комсомолски Съюз се отлага с една година. Година, в която…
Спрях да я слушам. Стана ми скучно. Зазяпах се във върховете на боровете, които отраждаха училищния двор. После чух гласа на физкултурника. Беше се приближил до мен и ми шепнеше в ухото, докато вещугера приключваше с речта си.
– Ти в тоя живот няма да успееш! Чу ли ме !? Запомни ! Ти в тоя живот няма да успееш! Ще се провалиш, като него! Чу ли ?! Същият провал ще си!?
В къщи обстановката беше тягостна. Нашите ме чакаха в кухнята. Баща ми пушеше и гледаше в стената и пода. Майка ми беше плакала. Личеше ѝ. Очите ѝ бяха подпухнали и зачервени.
– С баща ти решихме – така започваше всеки път – За наказание, един месец през лятото ще работиш във фабриката при баба ти и дядо ти…
Лятото мина. Работата във фабриката ми харесваше. Сутрин ставах в пет и чистех прежда от шпули за текстилни заготовки. Сприятелих се с други работници. Свестни хора. Баба ми и дядо ми ми помагаха. В края на месеца ми платиха. Седемдесет лева! Спомням си, че първото нещо, което си купих с тях беше кутия с халва. Август месец си харчех парите и направих първата си група. Криехме се в мазето на Генчо и си мислехме, че сме на Удсток. Влюбих се! И тя се влюби в мен! Косата ми порасна. Порастнах и аз. Ставах мъж. „ Същият си като него… „ Нямаше как да бъда. Разбрах, че колкото и да искам нямаше как да стане. Нямаше кой да ми позволи, а и вече не ми беше толкова важно. Започна да ми става важно да съм като себе си. Махнах плаката от спалнята.
Три години по-късно, с майка ми ровехме в гардероба. Онзи, големият, дето можеш да се загубиш вътре. Помагах и за багажа. Местехме се. Стаята беше окъпана от слънцето. Не помня дали беше през май. Стаята беше същата. Плаката го нямаше. Погледнах се в огледалото. Косата ми стигаше до кръста. Харесах се и се усмихнах. В огледалото видях майка ми.Седеше на ръба на леглото. Гледаше към нещо на пода и плачеше. Познах, че плаче, въпреки че опитваше да го скрие. Приближих се. В краката и сгънати стояха: чарлстоните, сатенената риза и пионерската връзка. Стана ми мило и виновно едновременно.
– Оф, айде майка ми – вече им говорех на „ Майка ми „ и „ Баща ми”, беше ми неудобно и детинско да им казвам Мамо и Тате. – Стига си плакала. Простил съм ти го тоя шамар.
Опитах се да я разсмея. Майка ми се разрева още по- силно. Вече се тресеше и хлипаше. Погледна ме и започна да говори. Тихо, със страх, нямаше кой да ни чуе, но страхът го имаше, беше останал.
– Преди да се родиш. Няколко месеца преди да се родиш, баща ти се върна от Полша. Донесе панталона, ризата, магнегофона с ролката и плаката. Погледна със зачервени очи към празното място на стената. С колегите му от оркестъра научиха всички песни от ролката. Баща ти не сваляше чарлстона и ризата. Една вечер в ресторанта отишъл началника на милицията с компания. Не мисля, че е било случайно. Баща ти го поздравил … Точно с тази песен. Пред всички, по микрофона. На края му казал, на него и на компанията му, че рано, или късно на всеки му идва времето да изгори. След половин час двама милиционери най-учтиво помолили баща ти да дойде с тях в милицията. В същата стая, в която те бяха завряли и теб. Висях пред вратата на управлението цяла нощ. Бременна с теб, в седмият месец. Имах усещането, че ще ви загубя и двамата. Беше ме страх. Молех се да видя баща ти, но не ми даваха. На сутринта започнаха контракците. Не помня как съм стигнала и кой ме е закарал до родилното. Овладяха ги. Не знам и как са пуснали баща ти от милицията. Лежах в болница два месеца преди да те родя. Докато бях в болницата го накарах да се закълне, че ще изхвърли панталоните, ризата, ролката, магнетофона и плаката, че ще започне да се държи както те искат. За панталона и ризата се съгласи, но плаката, магнетофона и ролката остави. Разбрах, че ме е излъгал когато те видях там, на същото място, където е бил и той,облечен в същите панталони и риза. Тогава ме хвана същият страх, че ще те изгубя. Не знам как стана… Не знам какво стана… Ти… Ти … Ти – Майка ми избухна в сълзи. – ТИ СТАНА СЪЩИЯ КАТО НЕГО!
След това стана, прегърна ме и ми прошепна в ухото.
– А сега се радвам…
Епилог
През май в Тетевен вали. Не! Не вали, скъсва се. Не спира. Планината се надвесва над градчето и залива и него и хората. Сутрин вали кротко и напоително.След обед бурно и страстно или обратното. Нощем просто ръми. Гръмотевичните бури се редуват с „Кротък” дъждец. Реката става дива и мътна. Кафявото ѝ тяло препуска бясно през центъра на града…
Е, точно днес не вали! Гледаме се втренчено, с очакване. Концентрирани и настървени. Броим на ум. Една цяла пауза, четири времена – ЕДНО,ДВЕ, ТРИ, ЧЕТИРИ.
– BUUUUUUURN …!
Изригваме едновремено, в синхрон. Гласовете ни се сливат в перфектно съзвучие. Разтърсват площада! И е жестоко! Мощно, силно, непокорно. И пеенето и усещането. Опияняваме се . Чувствам се силен, можещ, подкрепен!
– BUUUUUUUURN…! – хората, целият град пее с нас.
– BUUUUUUUURN…! – стоим на трибуната. Вече е… сцена. Повечето от хората долу не предполагат, че някога е била трибуна. Най-отзад, на барабаните, брат ми е в стихията си . С баща ми сме на една линия. Ръцете ни препускат по грифовете. Гледаме се с възхищение и аз и той! Отпред пред нас, най-отпред на сцената, пред самите хора , с дълга до кръста, руса коса и кърпа на челото дъщеря ми е в транс. Гласът ѝ се извисява над нашите. Знам, че очите и са затворени. Знам, че е същата като мен! Като него! Тя прави магията завършена! С гласа си, с движенията на ръцете си, с това, че е там, че я има. Хората я гледат като хипнотизирани.
Отпред в публиката е жена ми . Прегърнала другите ни три деца. Обичам я. Обичам и нея и децата. Обичам брат ми и баща ми. Най- отпред, пред самата сцена е майка ми. Плаче. От радост. Предполагам. Обичам я!
– BUUUUUUURN…!
Чувствам се, усещам, знам, че съм СМИСЛЕН И ЗАВЪРШЕН !!!
Бележки на автора.
Изкушавам се да анализирам като посветен в системният подход психолог и консултант историята. Да използвам някаква метафора, да сравня случилото се с някоя приказка, например за „ Спящата красавица”, в която има самосбъдващо се пророчество. Да сравня чарлстоните и ризата на баща ми с вретеното от приказката. Да направя блестящо обследване на динамиката в семейството си. Не ми се ще. Ще остана в историята от разказа. Какво се случи с героите ?
Пърпъл дойдоха. Не след сто години. Дойдоха след трийсет. Заведох баща ми на концерта. Той плака и пя с тях всичките им песни.
Няколко годни след „Последният марш“ в Тетевен, Вещицата се кандидатира и беше избрана за Кмет. На нейно място за директор назначиха физкултурника. Не след дълго го хванаха да краде ток за къщата си. После физкултурникът умря. Вещицата направи политическа кариера. Издигна се до високите нива на управлението. Не я хванах да краде нищо. Справяше се добре. Баща ми и майка ми остаряха като достойни хора. Каквито винаги са били.
Калин Гайтанджиев Психолог/ Фамилен терапевт