– Не ти! Дядо! – Малкото ми петгодишно момче изкомандва безкомпромисно. Стоеше по пижама в леглото и ме отхвърляше категорично и с усмивка.
Едновременно се ядосах и умилих и ми стана любопитно.
– Защо? Моите приказки не ти ли харесват?
– Харесват ми, ама на дядо са по-истински. Вече не се усмихваше. Гледаше ме сериозно и изпитателно изпод юргана. Само очите му ме слядяха. Малки, пъстри, живи очета, в които виждах целия свят. Свали юрганчето малко по-надолу и започна да стрелка с поглед и мен и баща ми.
– Твоите приказки са измислени. На дядо са истински.
– Щом са приказки са измислени. – Логиката ми беше непогрешима. Забих поглед в сина си и зачаках да се предаде пред логиката. Хлапето вече не гледаше мен. Гледаше дядо си. С любов, с възхищение. Както бих искал да ме гледа мен. Усмихна се. С любов и възхищение. Както бих искал да ми се усмихва на мен. Вече не съществувах. Погледнах и баща ми. И за него не съществувах. Бяха само те. Дядо и внук. Малкото зверче усети неудобството. Стрелна ме дяволито и със снисхождение.
– Добре де. Ти можеш да слушаш. Изгаси лампата, сядай там до печката и слушай. Дядо, ела легни до мен.
Баща ми беше на върха на щастието. Опъна се до него на леглото, кръстоса ръце зад врата си и се загледа в тавана. Печката бумтеше, отблясъците на живия огън отскачаха по стените. Стана ми топло, и мило някак си ми стана. Вече не ревнувах. Върнах се години назад, когато моят баща, вече негов дядо, ми разказваше приказки. Седнах до печката. Гледах ги. Хлапето ми се сгуши в дядо си и затвори очи.
– Готов съм. Можеш да започваш. – Баща ми грееше. Не го виждах точно в полумрака на стаята, но го усещах. Спомнях си го. Спомних си как ми се усмихваше на мен, когато ми разказваше приказка. Спомних си как ще започне. Директно. Без „Имало едно времме”.
– Мечо бил нов в детската градина… – Гласът му прозвуча, както звучеше едно време, когато ми разказваше на мен. Имаше магия. И в гласа му, и в топлината, и в огъня. Оставих се да ме обземе. Магията, както едно време. Затворих очи и се пренесох в онова време .
– Мечо бил нов в детската градина. Не познавал останалите деца и се притеснявал. Не се притеснявал от това, че е нов, а от това, че бил малко по- особен.
– Какво означава „по-особен”? – прекъсна го синът ми.
– Ами бил по-едър от останалите и … имал нещо като.., нещо като болест. Не бил точно болен, но понякога му било трудно да диша, задъхвал се и тогава трябвало да си почива, затова тръгнал по-късно на детска градина и за това бил нов.
– Аха, – пак го прекъсна внукът му. – Искаш да кажеш, че бил различен?
– Да. Не много. Също като останалите бил дете, също като тях обичал да играе, но… всъщност да, бил различен, но не много. Малко бил различен. Първият ден на мечо в градината бил много тъжен. Никой не искал да играе с него. Зайчето, катеричката и сърничката му казали, че няма как да строи с тях в пясъчника, защото играта им била от преди няколко дни. Вълчето и малкото глиганче дори не му обяснили защо не го пускат при тях в рейса. Лисичката и таралежът му изсумтяли – махай се, когато поискал да готви с тях супа от листа. Мечо се отчаял. Седнал в ъгъла на двора под шипковия храст и се разплакал. Тогава му станало и трудно да диша. Задъхал се и се наложило госпожа Кошута да му дава от специалното лекарство против задушаване. Дишането на мечо скоро се оправило. Той спрял дори да плаче, но тъгата останала в сърцето му. Тогава мечо си спомнил какво започвал да прави, когато е сам и когато му стане тъжно.
Баща ми млъкна. Паузата беше умишлена. Синът ми се върза моментално.
– Какво правел мечо, когато му е тъжно? – припряно попита момчето ми. Баща ми тайнствено и тихо почти прошепна
– Когато му ставало тъжно, мечо… мечо започвал да танцува рокердрол!
– Да бе! Мечките не могат да танцуват рокендрол. А аз, когато съм тъжен плача.
– Е, мечо първо плакал, ама не забрвавяй, че все пак това е приказка. В приказките мечките мотаг да танцуват рокендрол.
– Добре, добре, продължавай – нетърпеливо го прекъсна малкият.
– Та, както си стоял под шипковия храст, мечо спрял да плаче, и започнал да си пее и да си върти дупето и…
– Така ли? – извика сънът ми, скочи в леглото и започна де се върти и да подскача пеейки – Рокендроооол, Рокендроооол!
– Почти така, само че малко по-леко подскачал и малко по-тихо пеел. Забравяш, че бил тъжен и задъхан. – Хлапето легна до баща ми. Сгуши се и го погледна
– После, какво станало после.
– После първо при мечо дошли сърничката, зайчето и катеричката.
– Какво правиш? – попитали го те.
– Танцувам рокендрол.
– А можеш ли да ни научиш и нас?
– Могаааааа – извикал мечо. – Много е лесно. Въртите се леко на ляво и на дясно. После приклякате, после се изправяте и си пеете: „Рокендрол шудаби даби, Рокендрол Шудаби даби“.
Зайчето, сърничката и катеричката започнали да правят като мечо и им станало много забавно. При тях дошли и вълчето и глиганчето и те започнали да танцуват и да пеят. Съвсем след малко и останалите деца отишли при тях и затанцували. Даже госпожа Кошута потропвала с копита и припявала: „Рокендрол шудаби даби“.
Танцували и се смеели заедно. Станало им хубаво и от този ден нататък мечо станал приятел с останалите деца.
Баща ми каза последните думи почти шепнейки. Усещаше, че синът ми е заспал. Стана от леглото и ме изведе от моят унес.
– Айде – тихо прошепна той. Станах и излязохме от топлата стая. На светлината в коридора вече видях усмивката му. Беше горд и радостен. Както винаги не дочака да го похваля.
– Голям цар съм! – констатира баща ми.
– Цар голям си. Как ги измисляш тия приказки?- Баща ми ме погледна косо и снизходително
– Приказките винаги са измислени. Аз просто ги разказвам.
Дванайсет години по-късно. Бях забравил за приказката. Хлапето нямаше нужда от приказки. Беше с една глава над мен и с две над дядо си. То разказваше приказки. На някое момиче. Някъде в тъмната августовска нощ. Под същата зряла луна, под съпровода на същите щурци, които пееха на мен и на баща ми. Седяхме на терасата. Силуета на планината се спускаше над градчето. Ухаеше на сено и на есен. Баща ми беше странно мълчалив.
– Искаш ли още една напитка?- Почти се пресегнах, за да налея на баща ми.
Не ми отговори. Беше се отнесъл. Все по-често се отнасяше. Гледаше в нищото и мълчеше. Обикновенно му се ядосвах, когато беше отнесен. Повишавах му тон. Питах го саркастично „ Алоооо, тук ли си?” Сега беше различно отнсен. Усещах го още от началото на вечерта.
– Да забием?- подадох му китарата и приготвих моята.
Отново не реагира. Беше повече от странно. Обичаше да свирим заедно.
– Познаваш ли Йото?- без никаква връзка ме попита баща ми. – Йото Мечкарски.
– Сещам се кой е. На твоите години е, нали?
– Да.- Баща ми млъкна и заби поглед в краката си. – Когато бяхме малки живеехме в една махала. Ние с брат ми и останалите деца вилнеехме по цял ден из улиците. Него, Йото, го държаха на двора. Не го пускаха да излиза. Имаше астма и беше дебел.
– Ха, та той и сега е дебел. – Баща ми не ме отрази. Продължи да гледа в краката си.
– Имаше астма, беше дебел и го държаха в двора на старата им къща. Точно до нашата. Един ден спрях и го загледах. През оградата. Стоеше сам на двора и се въртеше странно. Още ми е пред очите. Трътлест, късо подстриган, със зачервени бузи. Тъпчеше странно, стоейки на едно място. Говореше си сам… – Баща ми се усмихна и млъкна. Щурците запълниха тишината.
– Е? Какво стана? – Беше ми станало интересно.
– Още ми е пред очите – продължи баща ми. – Стоеше сам на двора, въртеше се и мрънкаше нещо. Гледах го. Дълго го гледах. Той ме видя. Дойде при оградата и започна да ме разглежда през нея. Заговори ме.
– Аз съм Йотко. Имам астма и мога да танцувам рокендрол. Искаш ли да те науча. Гледай сега. Много е лесно. Въртиш си единият крак, после другия и си пееш: „Рокердрол шудаби даби, рокендрол шудаби даби“.
– Ха,- прекъснах баща ми. -Тази история я знам.
Баща ми потъна отново. Мълчеше и гледаше напред в нищото.
– Е?- подканих го аз.
– Какво „ Е” ?
– Какво за Йото?
Баща ми млъкна отново. Мълчеше дълго. По-дълго от обикновено. Не беше тук. На друго място беше. Предполагам се беше върнал в края на педесете. На прашната улица до старата ни къща.
– Какво за Йото?! – Нетърпеливо, почти троснато попитах.
– За пръв път чух думата рокердрол от него. Тогава там, през оградата на двора им. Започна да ме учи да танцувам рокендрол. Днес … – Баща ми отново млъкна. Този път за кратко. – Днес разбрах, че е починал.
Калин Гайтанджиев