Ден за умиране

–Тръгвайте!

Майка ми изкомандва безкомпромисно, както си командваше винаги. И както винаги баща ми не я отрази. Седеше до печката, пушеше и беше потънал в неговия свят. Свят на ноти, на мелодии, които превръщаше в музика. Музика, която превръщаше в песни, песни, които си представяше, че звучат по радиото, че ги свири с групата си на концерти. Свят пълен с фантазии и мечти. Издаваше го изражението му. Зареян поглед в нищото и лека усмивка. В тези моменти баща ми не беше в състояние да виджда и да чува, не приемаше и не предаваше. Рееше се в неговият свят и не му се излизаше от там.

–Павле! Детето те чака. Тръгвайте!

Майка ми бъркаше. Не чаках. Не исках да тръгваме никъде. Не исках нищо в този момент. Грешка! Исках нещо. Исках да умра! Бързо и категорично исках всичко да приключи и не виждах друг изход, освен бързата, ясна и категорична смърт!

Като на сън видях как баща ми изплува от състоянието си, пое си дълбоко въздух, надигна се от стола край печката, усмихна се и ме подкани.Тръгнах след него влачейки се. Краката и ръцете ми тежаха. Едвам се завлякох до коридора. Пред огледалото се погледнах по навик, и по навик се отвратих. Тъпанарски бритон, очила и пъпка! На бритона и очилата им бях свикнал, пъпката ме отвращаваше. В пети клас вече имах пъпка. Беше се центрирала на върхът на челото ми. Малка, грозна, ужасна, тъпа пъпка! Борех се с нея трети ден. Стисках я, мачках я, мажех я със спирт и я мразех! Мразех пъпката и мразех себе си. Стоях като в кошмар пред огледалото, гледах тъпата пъпка и копнеех да умра. Надявах се да се случи докато спя, за да не усетя болката, но бях готов и на катастрофа. Да ме блъсне камион – тежковоз, пълен с трупи, или да ме фрасне някоя случайно падаща саксия.

–Чакам те – извади ме от кошмара гласът на баща ми.

Идваше от улицата. Не знам защо го направих, но тръгнах. Влачех се и се мразех. Не можех да се понасям, но се надявах, че ще се случи. Че ще умра, преди да стигнем. Трябваше да пресчем главната улица. Там, на пешеходната пътека, щеше да ме връхлети тежковозът. Чувах клаксона му и тъпия звук от удара, с който щях да се пренеса в отвъдното. В свят, в който няма пъпки, няма срам, няма болка и... я няма нея.

–Къде отиваме?

Баща ми, както винаги не беше разбрал и запомнил нищо от това, което трябваше да разбере и да запомни. Обикновено му се вбесявах. Крещях му, че нищо не е разбрал и запомнил. Този път нямах сили нито да се разкрещя, нито да побеснея. Обясних му вяло и апатично къде отиваме и какво ще правим. Бях убеден, че няма изобщо да стигнем до там. Вярвях и се надявах, че смъртта ще ме застигне по пътя.

Не ме застигна. Не помня как стигнахме до мястото. Но бях жив. Жив от вън и мъртъв от вътре.

–Не е трудно – каза баща ми . – Трябва само да си го представиш...

Вдигнах поглед и го намразих. Вече го мразех и него. Почти колкото себе си. Стоеше на върха на лоста, с изпънати ръце, които държаха тялото му, а краката му бяха в шпиц. Опомних се. За сеунда разбрах къде се намираме. Дворът на училището беше потънал в мъгла и в мъртва декемврийска шума. Мъртъв бях и аз. Не умрях по пътя, но вече бях мъртъв. Бях умрял от отчаяние, срам и погнуса. Срамувах се от себе си, беше ме гнус от себе си. Нямах сили дори да му се разкрещя.

–Опитай де – усмихваше се баща ми.

Слезе от лоста, седна до мен на мокрия асфалт, разроши тъпанарският ми бритон и ме погледна. Гледаше ме топло, усмихваше се.

–Нищо не пречи да опиташ. Хващаш лоста на широчината на раменете, леко отскачаш, набираш се рязко, едновременно вдигаш коленете над лоста и изтегляш главата назад. Ще стане убеден съм. Просто трябва ди си го представиш.

Представих си го. Представих си как в момента, в който се набирам, нещо в главата ми се пръска и умирам. Това ме мотивира . Станах, изпълнен с надежда и очакване. След пет секунди щях да съм мъртъв. Хванах студения лост, поех последна глътка въздух, напънах се, подскочих и потеглих към отвъдното.

Не умрях. Увиснах, теглен от гравитацията , а кракати ми се стовариха първи. После се сринах целия. Разплух се върху мокрия асфалт. И останах да лежа там. Отчаян, безпомощен и жив. Разбрах, че няма да умра и, че ще дойде утре. Най-гадният понеделник в живота ми. Живот, лишен от смисъл, заради най-гадния понеделник и заради нея.

–Не се набра в точният момент. – Баща ми клечеше до мен и се опитваше да ме вдигне. – В коремното тайната е в техниката. Не е нужно да си силен. Трябва да овладееш техниката. Да се набереш в точния момент. Да му хванеш цаката. И да изтеглиш главата назад. Ще стане от само себе си, просто трябва ди си го представиш. Гледай сега. Аз ще го направя, а ти си представяй, че го правиш с мен.

Нямах сили да му се развикам. Да му тегля една на ум и да си тръгна. Приех съдбата си и оставих отчаянието да ме завладее. Подчиних му се. На отчаянието. Оставих го да нахлуе във всяка клекта на тялото ми. Изправих се до лоста...

–Ехооо, гледай! – Баща ми ме събуди отново. – Гледай и си представяй, че го правиш с мен. Ръцете на широчината на раменете, подскачаш леко, набираш се, изпъваш главата назад и се превърташ.

Вдигнах глава нагоре и отново го видях на върха на лоста. Спусна се леко, застана до мен и ме прегърна през раменете.

–Опитай, опитай да си го представиш. Затвори очи и си представи...

Затворих очи и си представих, по-скоро се видях и умрях . Видях се на пътеката във физкултурния салон и разбрах, че утре, в най-гадния понеделник в живота ми, вече ще съм мъртъв. Днес бях полужив, утре вече щях да съм абсолютно мъртъв.

–Опитай, поне ще знаеш, че си опитал! – Баща ми ме гледаше и се усмихваше.

Не знам защо го послушах. Може би за да ме остави на мира. Хванах се за лоста и увиснах. Отново. Увисвах всеки път. Точно в момента, в който трябваше да се превъртя, увисвах отново и отново. Пет пъти, десет пъти, вече не можех да дишам, ръцете ми бяха отмалели, тялото ми беше схванато! Бях бесен, отчаян, безпомощен! Подскачах, набирах се, и ...УВИСВАХ! Паднах на земята и погледнах нагоре. Към баща ми. Той се усмихваше топло, подаде ми ръка и ме изправи. Не го отразих, тръгнах към вкъщи. Той ме последва.

–Защо е толкова важно да можеш да правиш коремното?

Гласът му стигна до мен през мъглата и шумоленето на мъртвите листа, които газехме, докато минавахме през мъгливия училищен двор. Не му отговорих, продължих да влача крака през мъртвата шума и да вървя. Вървях към края. Пътувах към понеделника, в който щях да умра.

–Сигурен съм, че ще го направиш. Просто трябва ди си го представиш. Отпусни се и си го представи. Ръцете на широчината на раменете, отскачаш леко...

–МЛЪКВАЙ! – просъсках му. – МЛЪКНИ! – вече му крещях и ревях.

Стоях срещу него и плачех. Всичко в мен плачеше, тресеше се и умираше. Усетих, че ме прегръща. Забих глава в гърдите му, разтресох се и оставих плачът да ме обземе. Плачех тихо, безутешно, отчаяно. Плачех порастващо.

–Добре, добре, успокой се. Всичко ще бъде наред. – Баща ми ме стискаше в прегръдките си и ме оставяше да порастна.

Не помня вечерта и сутринта. Не помня как съм станал, как съм стигнал до училището. Събудих се във физкултурния салон. Първо чух гласовете на съучениците ми. Възбудени, мутиращи гласове на момчета, които обсъждаха кой колко може да скочи на дълъг скок от място. Дългият скок от място гарантираше петицата за срока. Чух лекото кискане на момичетата и после усетих миризмата. Миришеше на пот, на гуменки и на... смърт. Днес щеше да е... Днес щях да умра. Надявах се да е вчера, но не стана. Щеше да е днес. И нямаше да е бързо и щадящо. Щеше да е бавно и мъчително. Но поне щеше да се свърши. Чух гласа на учителя по физическо.

–Здравейте ученици!

–Здраве желаем, другарю Молевски!

Отворих очи и я видях. В края на редицата. Дребничка, усмихната, с овално лице, топли кафеви очи и коса, вързана на опашка. Усмихваше се, гледаше към учителя и ме убиваше. Беше започнала да ме убива в началото на срока. Умирах всеки път, когато я виждах, чувах или си мислех за нея. Не че мислех за нещо друго. Мислех само за нея. Виждах я, чувах я, представях си я непрекъснато, мислех за нея, и умирах. Бавно и мъчително.

„Смъртта е занимание самотно” – роман от Рей Бредбъри. Не го бях чел, но заглавието крещеше срещу мен всеки път, когато минавах покрай библиотеката в къщи.

Смъртта е занимание самотно... и щеше да се случи днес, в понеделник, тук във физкултурния салон. Пред нея. Дали щеше да се смее? Или може би щеше да се разплаче? Може би щеше да прегърне безжизненото ми тяло, сринато под лостта...

–Първо момчетата!

Учителят седеше на пейката , държеше отворен дневникът и гледаше в него.

–Втори номер. Ивановски. Коремно или дълъг скок?

–Скок.

–На пътеката. Когато си готов, скачаш.

Не видях скока. Чух гласът на учителя

–Сядай. Много добър пет. Трети номер. Бакърджиев. Коремно?

Отново спрях да чувам. Знаех, че ще прави коремното. Само той го можеше. Не исках да го гледам. Погледнах себе си. Гротеска! Бяла тениска, сини гуменки, черни чорапи и жълти шорти. Отвратителни патешко жълти шорти. Не можех да ги понасям. Мразех ги. Мразех шортите, мразех себе си. И чаках. Да умра. Аз бях след Бакърджиев. Приех съдбата си. Още малко и ще съм мъртъв. Дали ще се разсмее? Или ще прегърне безжизненото ми тяло под лоста и ще плаче безутешно?

Отново започнах да чувам. Чух целия клас да ръкопляска. Възторжено.

–Бравоооо! – чух гласа на учителя. Знаех, че е за Ивайло. Знаех, че е направил коремното.

–Седми номер, Гайтанджиев, скок или коремно?

Чух, че вика мен. Като присъда го чух. После започнах да виждам. Виждах се отвисоко. Жалък, пъпчив, с отвратителните жълти шорти. Стоях между лоста и пътеката за скок. Пътека, лост, жълти шорти и усмивката ѝ. Всички ме гледаха. Само тя се усмихваше. Усмихваха се очите ѝ.

–Калине, скок или коремно – учителят настояваше.

Тръгнах към пътеката. Случи се. Умрях. Предварително. Не умрях геройски, опитвайки се да направя коремното. Предадох се и умрях. Не беше толкова зле. Самотно беше, но се свърши. Погледнах я за последно. Усмихваше се. Само тя се усмихваше. Усмихваха се очите ѝ. Усмихваше се на мен.

Застанах мъртъв на пътеката за скок. Приклекнах, поех въздух и се приготвих да скоча в отвъдното.

–Просто трябва да си го представиш... – Чух гласа му, усетих прегръдката му.

Направих две крачки встрани и застанах под лоста. Хванах го на широчината на раменете, отскочих, набрах се леко, изпънах главата назад...

Последното което видях, бяха жълтите ми шорти. Видях ги да прелитат над лоста...

ПРОСТО ТРЯБВА ДА СИ ГО ПРЕДСТАВИШ...!

Калин Гайтанджиев Психолог

Фамилен терапевт