Джеси

- Татееее - Топчето влетя в стаята както обикновено - на подскоци, с прибежки и много шум. – Тате, вече си облякох пижамата, идвай да ми разказваш история. - Вече не искаше приказки. Каза, че е на пет и, че е голям за приказки. Интересни му бяха историите от моето детство. Не ми се разказваше днес. Гледах лека атлетика. Рядко даваха лека атлетика. Очаквах финала на сто метра за мъже. Опитах да му се измъкна

- Тази вечер помоли майка ти да ти разкаже история - жена ми ме чу от другата стая и се провикна:

- Аз съм живяла в Люлин. Нямам много за разказване.

След това се засмяхме. Двамата. Аз и майка му.

- Признавам ти опита и го зачитам - провикнах се към жена ми. – Лягай тук. – Издърпах Топчето при мен на спалнята. – Само да изгледаме финала и отиваме в детската.

Топчето усети прегръдката ми, притисна се в мен и притихна.

- Тате, какво ще правят - почти прошепна.

- Ще бягат.

- Защо?

- За да стане един от тях пръв.

- А тогава другите, дето няма да станат първи… защо ще бягат? - отново избухнах в смях. Тази вечер беше хубава. Топчето се засмя с мен. Не разбираше защо се смее, просто му беше хубаво да се смеем заедно. Смехът му изпълни стаята и сърцето ми .

- Тихо сега. Почват.

Както почнаха така и свършиха. Девет секунди и някакви стотни.

- Това ли беше? - Топчето попита разочаровано.

- Това беше.

- Ееее, ама много бързат бе тате. – Отново се засмяхме. Рошех му русолявия бретон и го гледах в очите.

- Хайде – подканих го - като тях. На бегом към леглото.

Топчето ме погледна и вместо да тръгне, застана в нисък старт.

- Какво правиш?

- Те нали така застанаха? Сега трябва да гръмнеш с пистолет. Както по телевизора. Който пръв стигне, печели.

Усмихнах се, гръмнах и Топчето спечели. Чакаше ме горд в леглото.

- Тази вечер ще ти разкажа друга история.

- Ама защо друга? Как друга? Няма ли да е от онези, дето като си бил малък в Тетевен… - Топчето изведнъж млъкна и ме погледна със съмнение - Нали няма да ми разказваш приказка?

- Няма. История ще ти разказвам.

- Но нали няма да е измислена история. Приказките са измислени истории!

- Няма. Ще ти разкажа съвсем истинска история. Такава, която се случила преди почти сто години .

- Ехеее, много е стара тази история бе, тате. Ти бил ли си роден преди сто години? Аз не мисля, че си бил - Топчето беше готово да се разсърди.

- Не съм бил роден преди сто години, но историята е известна, затова я знам. И така, сега се приготви да слушаш. Питай, ако нещо те интересува, ама да знаеш, че ако много ме прекъсваш, ще си загубя мисълта.

- Как се губи мисъл, татко? - отново се засмях. Наместих му възглавницата, вдигнах му юрганчето до брадичката.

- Сега затвори очите и опитай да си представяш, че виждаш всичко, което чуваш и че си там .

- Къде там ? - Със затворени очи тихичко ме попита .

- В Америка, преди сто години. Представи си малка къща, в която живеят баща, майка и дете.

- Ха, това е лесно! Те са като нас.

- Е, не точно. Ние живеем в апартамент, а те живеят в къща и са по- различни.

- Как са по- различни? Кое им е по-различното. Да не би да са зайци. Казах ти, че не искам приказки и измислени истории!

- По-различен е цветът на кожата им.

- Как е по различен? Оранжев или розов?

- Не - отново се усмихвах – По тъмен от нашия. Почти черен. - погледнах към него с очакване .

- Това не е различно - сепна се той. – Стивън от детската също е с черна кожа.

- Така де, но тогава в Америка, преди сто години, това е било доста различно. Ако си малко по-търпелив, ще разбереш как точно е било по-различно. Та живеели в Америка преди сто години - майка, баща и дете. Като изключим малко по-черния цвят на кожата, който имали, всичко при тях било като при нас. Бащата ходел на работа, майката работела от вкъщи и всички много се обичали. Детето не ходело на детска градина, защото тогава нямало детски градини и затова си играело на двора. Нямало много приятели. Даже никакви приятели нямало, което малко го натъжавало, но то вярвало, че когато тръгне на училище, ще си намери достатъчно деца, с които да играе.

- Татко – прекъсна ме Топчето - Детето момче или момиче е било и имало ли си е име?

- А, забравих. Момче е било и се е казвало Джеси. Та дошъл денят, в който Джеси трябвало да тръгне на училище. Той много се вълнувал и с нетърпение очаквал първия учебен ден, но родителите му се страхували.

- Аз, татко, не се страхувам от училището. И аз като Джеси се вълнувам. Вие с мама страхувате ли се?

- Не, но ние не живеем преди сто години в Америка. Ама слушай сега. Първият учебен ден бащата на Джеси го хванал за ръка и тръгнали към училището. По пътя, точно преди самото училище, баща му спрял и от далеч му показал една къща, като му забранил категорично да я доближава.

- Защо?

- Защото в нея живеели… Там живеели…

- Кой, кой живеел там?

- Ох, там живеели братята Джим, Бим и баща им Джони - Сам се учудих на себе си. Как го измислих това. Тези тримата по принцип живееха в шкафа ми с напитки.

- А защо не трябвало Джеси да минава покай къщата на Джим, Бим и баща им Джони?

- Ха, точно това е интересното в историята. Ако бащата на Джеси е можел да му каже защо не трябва да минава от там, може би историята нямаше да се случи, но просто, просто… - стана ми трудно. Не знаех как да обясня на пет годишния ми хлапак какво е да мразиш някой заради това, че е по- различен. - Бащата просто не знаел какво да обясни и просто поискал от Джеси да не се доближава до къщата.

- Аз бих се доближил. Мен не ме е страх. Ама давай нататък какво станало после.

- Е, какво станало. Джеси направил това, което би направил и ти. Точно на следващия ден се доближил до къщата и започнал да наднична през оградата. В този момент старият Джони го видял и извикал на синовете си.

- Джим, Бим! На оградата виси една чернилка, пускайте бързо кучетата.

Джим и Бим веднага отвързали двете огромни и зли псета, отворили вратата и кучетата с див лай подгонили малкия Джеси. – умишлено направих пауза. Изчаках да видя реакцията на Топчето .

-Ехооо, продължавай! Татко, моля те, какво станало после.

-Джеси най-напред се стъписал и замръзнал, но точно преда да го докопат кучетата изведнъж усетил, че сковаващият го страх се превръща в сила. Представил си, че има крила, усмихнал се и …

- Ааа, не - разсърдено ме прекъсна Топчето.- Сега ще ми кажеш, че е полетял. Разбрахме се! Без измишльотини.

- Пак бързаш – успокоих го аз.- Не казах, че на Джеси са му пораснали крила. Казах, че си е представил, че има крила и не казвам, че е полетял.

- А какво направил? Хайде разказвай!

- Ами обърнал се и започнал да бяга. Като си представил, че има крила, някак си спрял да се страхува и бягал все по-бързо и все-по бързо. Бил бърз като стрела! С вятъра се носел! От антилопа по-бързо тичал.

- Ама как бе, татко?- почти сърдито ме питаше Топчака. Как така ще бяга толкова бързо?

- Ами много лесно, нали ти казах. Представил си, че има крила и това му помогнало да не се страхува. Така, тичайки с нечовешка скорост, малкият Джеси почти стигнал до училището, но тъкмо да влезе в двора, пред него се изпречила огромна дълбока локва. Страхът отново сковал сърцето на Джеси. Кучетата се приближавали със страховит лай и точно преди да го разкъсат на парчета, Джеси затворил очи, спомнил си за крилата, отново спрял да се страхува и скочил. Изведнъж видял всичко като на забавен кадър и от високо. Почти полетял и усетил свобода, в сърцето му нямало страх и там, високо горе, докато прелитал над локвата, разбрал, че страхът е нещото, което най-много му пречи. И там, високо горе, в онези секунди си казал, че повече никога няма да се страхува и там…

Потънах в разказа си и почти забравих за Топчето. Отворих очи и го видях прав в леглото, със затворени очи и разперени ръце.

- Ей, ама ти съвсем се пренесе в историята.

- И там, високо горе! Ехе, татко, как искам като Джеси! Да мога и аз да полетя.

- Ама ти можеш. Слушай сега, че до края на историята има още много.

- Ааа, добре, чакай само да легна. Завий ми краката и продължавай.

- Та полета на Джеси продължил няколко секунди, но той разбрал, че проблемът е страхът и си обещал никога повече да не позволи на страха да му пречи, а когато тупнал от другата страна, вече бил толкова спокоен, че дори не се обърнал да погледне свирепите псета, а продължил да тича със скоростта на вятъра и така влязъл в училищният двор. А там, точно по това време, провеждали училищно състезание по… - млъкнах отново за да видя реакцията на детето.

- Състезание по какво?!? Ей, хайде разказвай.

- Мисля че се сещаш

- По лека атлетика !?!

- Даааа! Точно по лека атлетика

- Йеееее - възторжено извика Топчака - И тогава Джеси поискал да се състезава, победил всички и станал най-добрия в училище, и намерил много приятели, и…

- Е де, пак бързаш. Не станало така.

- А как бе, татко, как станало. Ух, че ми е интересно, хайде разказвай.

- Ами Джеси нямало как да участва в това състезание, защото това състезание било само за бели ученици. На тези като Джеси не било позволено да се състезават да…

- Сетих се защо е така - прекъсна ме Топчето - Джеси е бил наказан! Нали? На мен в градината не ми дават да се състезавам с другите, когато съм наказан. Само си седя на стола…

Умилих се. Гушнах го по силно и ми стана тъжно, не знаех какво да му обясня.

- Не, не е бил наказан, просто времената са били други. На деца като Джеси на са позволявали да се състезават с други деца, да учат в една стая с тях, дори да се возят заедно с тях в градския автобус..

- Но защоо! Какво му е било на Джеси ? – Топчето почти се беше разплакало.

- Чуй историята до края. Може би ще разбереш. Та Джеси влетял в училищния двор точно когато гръмнал пистолетът за старта на състезанието. Бил по-бърз от стрела, с вятъра се носел, като антилопа бързо тичал и успял да изпревари всички бели момчета, които се състезавали. С такава скорост тичал Джеси, че нито публиката, нито състезателите разбрали какво се случва. Той просто профучал през двора и влязъл усмихнат в малката стаичка в дъното на двора, където учел заедно с другите чернокожи деца. Седнал на мястото си и си казал, че това е най-хубавият ден в живота му.

- Ама точно така, татко, и на мен ми е най- хубав денят, когато победя в състезание!

- О да, на Джеси и за това му било хубаво, но и заради още нещо му било хубаво. Сещаш ли се кое?

- Заради кое, моля те, кажи ми, татко, моля те! – вече знаех, че съм го накарал да му е интересно, за това направих драматична пауза

- Защо мълчиш бе, татенце, кажи ми моляяяя - почти хленчеше Топчето

- Е, ти пък сега. Ще те оставя сам да разбереш защо Джеси се усмихвал и защо му било толкова хубаво. Слушай сега какво станало по-нататък. След края на учебния ден, точно преди да излезе от училищният двор, Джеси чул някой да му подсвирква.

- Как да му подсвирква. Ей така ли – Топчето се опита да подсвирне с уста, но не му се получи.

- Почти така, но малко по тайно.

- Аз не мога да свиркам. Нито тайно нито… никак не мога, ама ти се отплесна! Хайде разказвай! Кой е подсвиркал на Джеси? Кой ?

- Подсвиркал му училищният чистач, старият... - тук се замислих за секунда, но после се сетих за другите „герои“ в шкафа за напитки. - Старият Джак! Джак се казвал училищният чистач. Джеси усмихнат се приближил до него, а Джак му казал:

- Днес те видях как тичаш през двора. Искаш ли да те тренирам?

- Не знам – казал му Джеси и станал сериозен. Незнам какво ще кажат мама и тате. И незнам дали… - сега Джеси вече направо се натъжил. - Незнам дали изобщо е възможно. Състезанията са само за бели момчета, а и вие сте бял…

- Кое е по-важно за теб? - отвърнал му Джак. - Да тренираш или да се състезаваш? – Джеси още повече се замислил.

- Какъв е смисълът да се тренирам, ако не мога да се състезавам?

Старият Джак се навел, погледнал Джеси в очите и му прошепнал.

- Не можеш да се състезаваш днес. Помисли си обаче за утре, ако можеш. Ако утре стане така, че разрешат на момчета като теб да се състезават с белите момчета? – усмивката на Джеси отново се върнала на лицето му.

- Ако утре разрешат на момчета като мен да се състезават с белите момчета, ще победя всички! – Джак разрошил косата на Джеси, както аз роша твоята в момента, сложил ръка на раменете му и го попитал - Трябва ли да чакаш да стане утре?

Умишлено казах последните думи почти шепнейки. Надявах се Топчака да е заспал. Не беше! Лежеше с ръце зад врата и поглед зареян в тавана.

-Татко, стана ми малко тъжно за Джеси. Не е честно това, дето му се е случило. Как свършва тази история? Нали не свършва тъжно? Аз след тъжни истории трудно заспивам.

- О, не, напротив. Много …- тук се усетих, че ще падна в капана на Топчето - Ще трябва да изчакаш края за да разбереш. Слушай сега. Джак започнал да тренира Джеси. Всеки ден след училище двамата излизали извън града. Джак бил невероятно добър треньор и нямало как да бъде иначе, защото както младият Джак, бил най-бързия атлет на града. И на Джеси не му пречело, че Джак е бял, нито пък на Джак му пречело, че Джеси е черен. Джак решил и проблема с родителите на Джеси. Лично отишъл и поискал от тях да му разрешат да го тренира и те се съгласили. Джеси бил много упорит. Тренирал всеки ден. Ставал все по-бърз и по силен. По- бърз от стрела, с вятъра се носел, като антилопа бързо тичал и никога не спирал да се усмихва. Джак го научил и на още нещо. Сещаш ли се на какво?

Топчето ме погледна замислено.

- Не, не се сещам. Кажи ми моля те, кажи ми!

- Научил го на нещо, което Джеси почти си можел. Научил го да не се страхува.

- Тате, аз понякога малко се страхувам от разни неща. Как Джак е научил Джеси да не се страхува? – Топчето логично ме вкара в онази ситуация, в която родителите почват да се молят на Бога на родителите да им даде цялата родителска мъдрост, за да могат да отговорят. Приложих тактиката на майка му. Отговорих на въпроса с въпрос:

- Ти как мислиш, как Джак е научил Джеси да не се страхува?

Топчето направи решителната муцунка, с която търсеше отговори на въпроси.

- Хм, чакай сега да помисля, ама, татко, ще помагаш. Така, Джак е бил бял. Нали така?

- Да.

- Джеси е бил с черна кожа. Нали ?

- Точно така

- Джак е поискал да тренира Джеси, значи…значи не се е страхувал от него, както и Джеси е приел да бъде трениран от Джак, значи и той не се е страхувал от него. Таткооооо, сетих се! Те са били бял дядо и черно момче, но не са се страхували един от друг и така Джеси се е научил да не се страхува! Нали, татко! Нали!

Гледах Топчето с любов и възхищение и се чудех колко възрастни биха решили уравнението страх - омраза по този начин.

- Продължавай, татенце, какво станало после!

- После, това после не било веднага после, а после след няколко години. В града дошли съгледвачи. Знаеш ли какво е съгледвач?

- Не, татко, не знам какво е. Даже ми е трудно да го кажа. Съле..съле..вдгач. Така ли се казва, татко?

- Съ-гле-двач. Човек, който се оглежда и търси млади и много бързи деца, като Джеси, за да ги включи в отбор, където да ги тренират.

- Аха, сещам се, нещо като онези футболисти, които играят в отбор, който не е нито Левски, нито Цесека, а е как му казваше ти ? Народен отбор? – Отново благодарих на Бога на детската мъдрост, че ме вади от ситуация.

- Точно така. Съгледвачите били от националният отбор по лека атлетика на цяла Америка. Искали да намерят най-бързите деца, за да ги тренират в специални училища и да направят най-бързият отбор. Сещаш ли се как разбирали кои са най-бързите деца?

- Сещам се. Правили състезания

- Точно така. И в града на Джеси направили състезания, само че…- тук Топчето подскочи в леглото

- Само не ми казвай, че Джеси не можел да участва, защото не е бил бял.

- А, не, вече били минали няколко години, в които било дошло онова утре, за което ти говорех преди малко и Джеси можел да се състезава с белите момчета. Даже вече всички в града знаели, че Джеси е бърз като стрела, по-лек от вятъра, от антилопа по-бърз и никой не си и помислял, че може да го победи. И уж всичко било наред, но в деня на състезанието Джеси посърнал и се натъжил. Старият Джак забелязал това и загрижено го попитал:

- Какво става Джеси, защо си така посърнал? Нали знаеш, че си най- бързото момче в щата. Няма от какво да се притесняваш. – Джеси погледал Джак и големите му, кафяви очи се напълнили със сълзи.

- Не се притеснявам, знам че съм най- бързото момче. Просто малко ме е срам.

- От какво се срамуваш Джеси?

- Ами срам ме е, че нямам обувки за бягане.

Обърнах се към Топчето:

- Ти виждал ли си някога обувки за бягане?

- Не, татко, виждал съм само обувки за футбол и обувки за ски .

- Е същото е, като обувките за футбол, само дето от долу имат остри шипчета, като пирончета и с тях се бяга по-бързо.

- Аха, сещам се, нещо като четката, с която се реши мама ли?- Засмях се на глас и отново му разроших бретона. Обичах да му роша бретона.

- Да, нещо като четката на майка ти и им казват шпайкове. Та, когато Джеси казал на Джим защо е тъжен, Джим завел Джеси у тях и от един стар сандък на двора извадил прашна торбичка. Можеш ли да познаеш какво имало вътре?

- Могаааа! - почти изкрещя Топчето. – вътре имало шайкове !

- Почти позна. Само дето се наричат шпайкове.

- Ох бе, татееее, шайкове, шпайкове, все тая разказвай, моля.

Топчето вече седеше в леглото и негодуваше с цялото си същество срещу паузите ми.

- Добре, добре, само че искам да легнеш. Та Джим подал на Джеси вехтата торбичка и му казал:

- Това са моите шпайкове. Много победи са ми донесли, когато бях млад. Сега искам ти да ги носиш. – Джеси се зарадвал много. Бил доволен , усмихнат се прибрал вкъщи и сложил шпайковете под възглавницата си. Заспал щастлив, а на сутринта, в деня на състезанието…

- Сутринта, в деня на състезанието, Джеси се навел, изчакал пистолета да гръмне ей така Буууум! И бил по-бърз от стрела, с вятъра се носел от антилопа по-бързо тичал и…

- Ей, чакай малко - с умиление прекъснах Топчето. Много ти се иска Джеси да победи нали?

- А няма ли да победи? Татко, разбрахме се тази история да е с хубав край, не с тъжен. Аз не заспивам след тъжни истории. - Топчето беше готово да се нацупи.

- Ей, Топчак-момчурляк - усмихнат го разроших за пореден път. Лягай и слушай. Ще е хубава историята. Та спомняш ли си братята Джим и Бим, синовете на на Джони, дето пуснали кучетата в първия учебен ден?

- Помня ги татко. Те бяха гадни. Ух, много искам да ги набия и двамата.

- Слушай сега. Те също тренирали бягане. Даже били доста добри. Те също се готвели да се състезават, за да влязат в националния отбор. Също така те били чули за това, колко е бърз Джеси…

- По-бърз от стрела, с вятъра се носел като антилопа, бързо тичал - шепнеше Топчето почти унесен.

- Да, толкова бърз бил, но Джим и Бим не искали да се примирят с това. Сутринта, преди състезанието, те се промъкнали в стаята за чернокожи деца и откраднали шпайковете на Джеси от шкафчето му. Когато Джеси отишъл да се преоблича за състезанието, видял, че няма с какво да бяга, седнал на земята и започнал да плаче. Времето за старта наближавало. Джак притеснен обикалял из училищния двор и се оглеждал за Джеси, но не го намирал. Когато доближил стаята за чернокожи деца, чул тих плач. Влязъл вътре и го видял, а Джеси като видял Джак, се разплакал още по силно. Джак разбрал какво се е случило, седнал на земята и прегърнал Джеси. Не си говорили. Не си казали нито дума. Джеси разбрал какво трябва да прави. Излязъл навън и бос застанал на старта. Всички вперили поглед в босите му крака. Не вярвали, че някой може да се състезава и да победи без шпайкове, но Джеси вярвал. Застанал точно между братята Джим и Бим и – погледнах Топчето с присвити очи. - И знаеш ли какво направил?

- Не татко, не знам, моля те, не спирай, разказвай!

- Джеси застанал нарочно между двамата братя и се усмихнал! Те видели усмивката му и побеснели:

„Ей негър такъв! За какъв се мислиш, ти нямаш обувки, ще бягаш бос, като маймуните. Ще те отнесем още на старта!“

Братята съскали тихо към босия Джеси, за да го уплашат, но той не спрял да се усмихва и да гледа напред.

- По местата! – извикал съдията - Готови! - атлетите заели нисък старт. Публиката замръзнала в очакване. Съдията вдигнала пистолета и – Буууум, атлетите се полетели заедно с изстрела. Босите крака на Джеси почти не докосвали пистата. Той бил - Отново млъкнах и погледнах към Топчето. Синът ми лежеше със затворени очи, стискаше юрганчето с юмручета и шепнеше.

- По- бърз от стрела, с вятъра се носел, като антилопа бързо тичал… – Топчето притихна, отвори едното си око, погледна ме и ме попита тихо, почти шепнешком.

- Тате победил ли е Джеси ?- Усмихнах се, не побързах да отговоря

- Моля те, татенце, моля те, кажи ми, че Джеси е победил!

- И финала пръв пресякъл Джесииии - извиках аз, а Топчето подскочи в леглото.

- Знаех си, знаех си аз, че Джеси ще победи всички! – крещеше Топчака - Урааааа! – Подскачаше изправен в леглото. - Джеси! Джеси! Урааааа!

В този момент майка му влезе в стаята.

- Ей, каква е тази лудница тук?! Защо още не си заспал?!

- Моя е вината – опитах се да омилостивя жена ми. – Сега ще го приспя.

- Мамоооо, Джеси е по-бърз от стрела, с вятъра се носил, от антилопа…

- Лягай тук - смеейки се дръпнах Топчето към мен. Нали искаш да чуеш края на историята?

- Ама тя не свърши ли бе татко? Нали Джеси победил?

- Ти искаш ли историята да свърши?

- Не, татко, не искам, ама той нали победил бос и надбягал всичкиІ Нали ?

- Да, но историята не свършва така !

- А, как свършва? Ти нали ми обеща да не свършва тъжно!

- Не, не свършва тъжно. Още по-хубаво свършва, но ще ти я доразкажа утре. – Погледнах към жена ми, която стоеше на вратата и се усмихваше. В момента, в който се опитах да стана от леглото, Топчето изкрещя.

- Неееее! Сега искам да ми я разкажеш! Цялата! Моляяяя ! – погледнах към майка му. Тя продължаваше да се усмихва от вратата

- Десет минути. Последни десет. И те чакам в спалнята! На мен да ми разказваш! – Жена ми се засмя се и излезе.

- Чу ли какво каза майка ти? Последни десет минути и заспиваш!

- Добре, татенце! Само ме завий и не спирай! Какво станало после?

- После Джеси бил избран да се състезава в националния отбор. Заминал в столицата на Америка, за да учи там и да тренира . На стария Джак и на родителите му много им било мъчно за него, но се и радвали. Джеси тренирал всеки ден. Ставал все по-бърз и все по- силен, порастнал и се превърнал в мъж. В най-бързия мъж на Америка се превърнал Джеси. Всички научили за него и го харесвали, но най-много харесвали усмивката му. Джеси не спирал да се усмихва. Винаги се усмихвал, защото... Сещаш ли се защо винаги бил усмихнат?

- Сещам се татко, Джеси винаги се усмихвал, защото не се страхувал! Ама нали той бил чернокож, как така го харесвали другите, дето не са чернокожи? Нали каза, че тогава белите хора в Америка не харесвали чернокожи?

- Така е, но когато белите американци научили за Джеси и за усмивката му, започнали да се страхуват по-малко и повече да харесват чернокожите. Е, не всички де, но повечето. Да продължавам ли? – попитах с надежда Топчето да ме освободи

- Да! Ще ми я разкажеш до край! Казвай ! Какво станало после?

- После дошло време да се проведе най-голямото състезание. Чувал ли си думата олимпиада?

- Не татко. Какво е омпилиада!

- О-л-и-м-п-и-а-д-а! - Бавно му го повторих – Олимпиада е най- голямото състезание по всички спортове. Спортисти от целият свят се събират в един град и се състезават. Тогава олимпиадата била в Германия. Ти си ходил в Германия, на Леголенд. Помниш ли? С баба и дядо.

- Помня, татко, ама не помня да е имало омпилиада там. - Отново му разроших бретона и се засмях.

- Не, не е имало олимпиада в Леголенд. Имало е олимпиада в Берлин. Берлин също е град в Германия, само че по-голям и по стар от Леголенд. Тогава, преди почти сто години, Германия се управлявала от един много лош човек, който искал да покаже на целият свят, че германците са най-добри във всичко, и че трябва да командват останалите хора на земята. Този много лош човек особено мразел чернокожите, а освен тях мразел и…

- Татко - прекъсна ме Топчето - как се е казвал този човек, лошия ?

- Казвал се Адолф. Адолф искал да покаже на света, че само германците могат да побеждават. Та този същият Адолф разбрал, че на състезанието по лека атлетика ще участва Джеси. И тогава побеснял, развикал се и казал, че ако някой друг освен германец победи на състезанието, ще вкара всички треньори и спортисти в затвора и да му мислят още какви неща може да им се случат.

- Татко, аз на този Адолф, ако му забия един, знае ли той как ще се претърколи през глава - Топчето отново беше седнал в леглото и се възмущаваше, размахал юмрук.

- Той отдавна вече го няма.Така че не се притеснявай и не се пали толкова, а лягай тук и слушай. За да не стане Джеси пръв на състезанието, слугите на Адолф измислили подъл план. Точно преди самият старт един от тях се промъкнал до багажа на Джеси и му откраднал шпайковете!

- А, не - възмути се Топчака и отново седна в леглото . - Нали един път вече му ги откраднаха. Не може да му ги откраднат втори път. Нали? Ама защо пък да не може - продължаваше да разсъждава той. - Но и да му ги откраднат, какво от това? Джеси е най-бързия човек на света. Нали татко! Той е бърз като стрела, като вятъра е бърз, по- бърз от антилопа е, и пак е тичал бос и е спечелил състезанието нали татко?

Топчето ме гледаше и очакваше да потвърдя разказаното от него. Гледах го с любов и умиление. Бях се вкарал сам в историята и може би се бях надценил.

- Не станало точно така. Джеси не можело да се състезава бос. Все пак това е било на олимпиадата и там не разрешават да се състезаваш без шпайкове. Джеси много се натъжил и ядосал едновременно, но изглежда трябвало да се примири и точно в този момент към него се приближили двама братя германци.

- Здравей - казали му те усмихнати . - Ти си Джеси нали?

- Да, аз съм.

- Ти ли си най-бързият мъж на света?

- Да -казал Джеси ядосано. Но какво от това. Някой ми открадна шпайковете, за да не мога да се състезавам.

- Тогава братята..., а знаеш ли как се казвали братята ? - попитах Топчето шепнешком, за да звучи мистериозно.

- Не, татко, кажи ми. Как се казвали братята?

- Братята се казвали Рудолф и Ади Даслер. Напомня ли ти нещо?

- Не, татко. Аз познавам двама братя германци, ама те се казват Макс и Мориц. Баба ми е чела книжка за тях. - Засмях се искрено и му разроших бретона.

- Внимавай, сега ще ти дам още един жокер. Спомни си какви маратонки ти купихме с майка ти миналата седмица?

- Адидаски ми купихте. Ти така ми каза че се казват. Много ми беше трудно да го науча това Адидаски, все го бърках, ама го научих. Виж колко хубаво го казвам. А-д-и-д-а-с-к-и. Нали татко?

- Точно така. Супер го казваш, а сега се опитай да свържеш Адидаските с имената на двамата братя, които заговорили Джеси на стадиона. Ще ти ги повторя пак бавно. Рудолф и Ади Д-а-с-л-е-р.

Топчето сбърчи чело и бавно повтори:

- Ади…Даслер.. Сетих се! Тези двамата са като маратонките ми. Те са ми направили и моите маратонки, Адидаските ми! Нали татко?!

- Е, не са ги направили лично, но са измислили марката. Та двамата братя Ади и Рудолф Даслер казали на Джеси:

- Ние разбрахме, че си най-бързият мъж на света и специално за теб направихме това - и му подали чисто нови шпайкове .

-Но защо?! - учудил се Джеси. Аз си мисля, че вие германците мразите чернокожи!

- Ние не мразим чернокожите хора. – Отговорили му братята.

Тогава Джеси обул чисто новите шпайкове Адидас, застанал на старата, навел се, погледнал към финала и се усмихнал. Изстрелът на пистолета разсякъл тишината на стадиона, а Джеси се понесъл напред. По-бърз от стрела, с вятъра се носел, като антилопа бързо тичал! И пресякъл финалната линия първи. Публиката крещяла във възторг. Джеси се не можел да скрие радостта си. Поздравявал хората, махал им и се усмихвал. Само лошият Адолф беснеел от ложата си и крещял на подчинените си.

„ Защо допуснахте тази чернилка да спечели! Ще ви тикна в затвора!“

Гласът му обаче не се чувал защото целият стадион крещял:

„ Джеси, Джеси, Джеси !“

-Джеси, Джеси, Джеси – крещеше Топчето, подскачайки в леглото!

Гледах го и се усмихвах, разроших му бретона, завих го.

-Татко - развълнувано ме стрелна с очета Топчака.- Много ми хареса историята за Джеси

- Пак бързаш – прекъснах го аз.- още не е свършила

- Вярно ли?!- почти изкрещя Топчето – продължавай, татко, продължавай.

- Джеси спечелил първото състезание за деня, но му предстояли още няколко бягания и едно състезание по дълъг скок. Знаеш ли какво е дълъг скок?

- Знам татко , това е като ония скок, дето Джеси го скочил, когато бил малък, нали?

- Да, точно така. А в същото време лошият Адолф отново си седнал на мястото и зачакал следващите състезания, надявайки се Джеси да не спечели, но…

- Но - Топчето крещеше изправен в леглото - Но Джеси бил по- бърз от стрела, с вятъра се носил, като антилопа бързо тичал...

Изведнъж Топчака спря и ме погледна, а после тихо, почти шепнейки ме попита:

-Татко, нали Джеси е спечелил всички състезания? Нали татко? Моля те, моля те, не ми казвай че… Нали е спечелил? Нали !?

Не отговорих веднага наслаждавах се на момента исках да го запомня, да си го пазя с цялата топлина, съкровеност и обич която ми носи. Погледнах момчето си в очите и шепннешком, тайнствено го попитах:

- Ти как мислиш?

Топчето сбърчи малкото си носле, стисна устни, събра челото си, после ме разкри. Колкото и да опитвах да се сдържа, се усмихнах, по ъгълчетата на устните ми се появи издайническа извивка.

- Спечелил е! Джеси, Джеси, Джеси! - крещеше с цяло гърло малкото ми момче. – А после татко, какво станало после? Лошият Адолф сигурно се е пукнал от яд и е излетял направо в космоса!

- После дошло време Джеси да бъде награден. Трябвало да си вземе медалите. Лошият Адолф очаквал от всички състезатели, когато ги награждават с медали, да се обръщат към мястото на което седи той и да го пооздравяват с поздрав, измислен от самия него - вдигната напред ръка с изпънати пръсти. Когато Джеси се качил на стълбичката и му сложили медалите, той вместо да поздрави Адолф с неговия знак, погледнал към стадиона и козирувал. Нали знаеш какво е да козируваш? Учил съм те. Това е поздрава с на войниците.

Топчето не ме изчака да довърша изречението. С два скока и претъркаляне стигна от леглото до средата на стаята, изпъна се, вдигна ръка до слепоочието си, отдаде чест, гледайки сериозно към въображаемата публика на въображаемият стадион.

Бос, чорлав, по пижама, с присвити очи шепнеше:

-По- бърз от стрела, с вятъра се носел, като антилопа бързо тичал…

10 години по-късно. Вече не ми казва Татко. Нарича ме „ Баща ми“. Аз още си му викам Топче. Още обичам да му роша перчема и колкото и да се дърпа, все успявам да го направя. Вече не спи с пижама, вече не му разказвам истории. Разказваме си истории. Обичам да го гледам когато се смее. Смее се по същия начин, както преди десет години. Чисто и искрено, като пет годишно дете.

Влязох в стаята му. Седеше с гръб към мен на бюрото си и пишеше. Приближих се и го разроших.

-Какво правиш?

-Пиша.

-Виждам , какво пишеш?

-Реферат, за олимпийското движение.

-Уха - удивих се искрено аз - сериозна тема. - Какво точно за него?

-За Джеси Оуенс. Би трябвало да знаеш кой е – Топчето се обърна и ме погледна усмихнат. И аз го гледах, и аз се усмихвах. Разроших му бретона. И двамата прошепнахме едновременно:

-По- бърз от стрела, с вятъра се носел, като антилопа бързо тичал…

Калин Гайтанджиев