Историята на Хари Потър

Първо усетих вонята. Затисна ме с влизането. Отровна смес от смрад на застоял въздух, шлака, пържено, белина и на пот. Вонеше на отчаяние.

После почнах да чувам. Трясъкът на тежката метална врата се сля с стържещия звук от дърпането на кентрата. Надзирателите бяха обучени почти с едно движение да затварят вратата и да дърпат кентрата. Гласът на надзирателя достигна до мен през малкото зарешетено прозорче.

–Вътре е само Хари, ама внимавай все пак. Ако има нещо, тичай насам и викай.

Зрението ми се включи последно. Трябваше ми време да се адаптирам към мрака на коридора. На светлината на мъждивата крушка започнах да възприемам с очите си. Мръсен, обвит в паяжини коридор, с успоредно разположени врати. Метални, солидни, тежки врати с кентри. Солидни бяха и бетонните греди на тавана. Всичко беше солидно, тежко и нямаше цвят. Сиво, без отенъци. Тъжно сиво, с елементи на отчаяние.

–Няма какво да видиш. Ако ти трябва някой, кажи на дежурния офицер да ти го доведе –апатично ме инструктира Началникът малко по-рано същата сутрин. – Деградирали типове, изгубени за човешкия род. Всичките са по член 116. Убийци. Под 15 години присъда в тая барака няма.

После се разплу в стола на бюрото си, продължи да дъвче мазния сандвич и да чете вестник.

–Добре де, сега може – продължи сам Началникът. – Докато са на работа в завода, може да влезеш. Вътре е само Хари. Преди това попълни декларация, че е на твоя отговорност. Има бланка при постовия.

Имаше какво да видя. Сиво! Не бях виждал толкова отчайващ нюанс на сивото. Пепеляво, мръсно сиво. Натрупвано с течение на 50 години вонящо сиво. Сиво беше и в килията. Последната килия в коридора в ляво. Решетките на прозорците – сиви и солидни, пропускаха мъждива, сива светлина. Петдесет квадратни метъра сива безнадежност, в която живееха 40 мъже. Огромни мъжища, деградирали типове, изгубени за човешкия род! Спяха на триетажни легла и живееха ден за ден, година след година. Десетилетия. Сутрин излизаха под охрана на работа в комбината. Вечер се прибираха и чакаха. Ден след ден, година след година, десетилетия чакаха. Повечето бяха забравили за какво са тук. Животът им се свеждаше до днес. Нямаше утре. Мярката кафе и цигарите бяха разменната монета, с която си купуваха един от друг. Купуваха си място на първа вишка, място до прозореца, правото да ходят първи до кенефа сутрин. Кенефа също беше в килията. Не се виждаше, беше скрит зад мръсно сива завеса, но се усещаше вонята му. С мярки кафе и цигари си бяха купили и Хари. Не го виждах, но го чувах. От кенефа се чуваше плискане на вода и сумтене. Видях го като излезе. Носеше огромен ръждиво сив леген, пълен с изпрани дрехи. Видя ме и не ме отрази. Остави легена на мръсния сив под и започна да простира. Сиви работни дрехи на много мъже. Гледах го. Простираше и сумтеше. Някакви нечленоразделни звуци излизаха от него. Като че ли си говореше сам. Простираше чевръсто, с опит и беше цветен! Контраста между цветът му и околното сиво ме зашемети. Сламено русата, къдрава коса се спускаше върху челото му. Нямаше очи. Очилата с огромен диоптър, чупени много пъти, облепени с изолирбанд, скриваха очите му. Цветна беше сивата , скъсана тениска с нелеп надпис на английски – Sedney 2000. Олимпийските кръгове под надписа бледнееха в цветовете на човешките раси. Тениската му стоеше нелепо, гротестно. Спускаше се върху дребното му тяло. Беше дребен, малък, невзрачен, цветен и беше тук от 3 години. „Преведен в Затвора „Кремиковци” от Затвор за непълнолетни „ Бойчиновци” да доизтърпи 15 годишна присъда по чл. 116 за убийство, причинено по особено мъчителен за жертвата начин.” Друга информация в картонът му нямаше.

–Защо Хари? В картона му пише Христо – попитах Началника преди да изляза от кабинета му.

–Хари, от Хари Потър. Тъпото копеле прилича на него. Едно към едно е. Ще го видиш – и продължи да дъвче.

Едно към едно беше. Само дето не беше в академията за вещици. Беше тук и сега. Във вонята. В сивото. Переше, чистеше, простираше, продаваше се на останалите и щеше да го прави още 11 години. Хари остави празния леген и седна на една от вишките. Не ме отразяваше. Сипа си кафе от пластмасовия ботуш и продължи да сумти, гледайки в мръсносивата мушама на малката масичка. Стана ми любопитно. Приближих се и седнах срещу него. Гледах го. Започна чевръсто да свива цигари от пакет тютюн. Беше погълнат от заниманието. За няколко минути направи купчина от двайсетина къса, докато сумтеше. Не поглеждаше към мен. Пръстите му работеха чевръсто. Ръцете му бяха малки, детски и груби. Изподрани, с изпочупени, мръсни нокти.

„Чл. 116... по особенно мъчителен за жертвата начин...” Хари спря да свива и да сумти. Свали очилата си. Погледна ме. Очите му бяха сини, огромни, детски и празни.

–Да запалим?

Стреснах се. Не толкова от факта, че можеше да говори, а от начина по който звучеше. Гласът му беше детски, но звучеше като възрастен. Равно, без емоция, без очакване. Стържещо прозвуча. Окопитих се, извадих пакет цигари и трудно измъкнах една. Ръцете ми трепереха. Не знаех защо. Сложих я трудно в устата си. Започнах да търся огънче по джобовете на сакото си. Хари не посегна към купчината от цигари. Продължи да ме гледа със сините си огромни, празни, детски очи. Сетих се и му подадох пакета. Ловко измъкна две цигари, докато ме гледаше. Сложи едната в устата си, другата скри под дюшека на леглото си.

–За довечера. Тоя тютюн е гаден – посочи с пръст купчината цигари без да ме изпуска от поглед. Ти си новият. Чух за теб. – простърга детският му глас. После заби поглед в сивата мушама и пак започна да сумти.

Мълчах, не знаех какво да кажа.

„ Чл. 116,... по особено мъчителен...”

–Няма да го направя. Не се притеснявай. Нямам сили да го направя. – безизразно и стържещо ме върна в действителността

Уплаших се и се очудих едновременно.

–Какво да направиш?

–Това, дето всички ви е страх от него. Казах го и на предишния психолог и на началника. То сърце трябва за тая работа...

Гледах го и недоумявах. Не разбирах за какво ми говори. Беше изпушил цигарата и гледаше към пакета на масата.

–Запали още една. – усетих го и го подканих.

Продължи да ме гледа. Извади цигара от пакета и я запали. Всумка дълбоко няколко пъти и започна да говори сам. Не го подканих. Равно, стържещо, без душа се изсипваха думите .

–Биеше ме. Пиеше и ме биеше. Това помня. Всичко, което си спомням е, че ме бие и пие. Първият ми спомен е, че се прибира пиян, съблича се по потник и ми удря шамар. Не помня за какво. После мама се спускаше върху него за да го спре, той пребиваше и нея. В началото плачех, после спрях . Свикнах. Беше всяка вечер. Години наред първо мен, после мама. На сутринта ми казваше, че така ще стана мъж като него. Така бащите превръщали децата в мъже. Отиваше на работа в горското , прибираше се пиян и ме почваше. Първо мен, после мама. Докато бях по-малък, лягах в леглото при нея, прегръщах я и плачех. Плачеше и тя. Плачехме двамата и го чакахме да заспи. Спеше в неговото легло, в кухнята. След това мама ставаше и отиваше в кухнята. Аз винаги отивах с нея. Да я пазя. Мама отваряше тихо шкафа, сипваше ми мляко и се връщахме в леглото. Той никога не се събуждаше. Спеше като заклан. Като мъртвец спеше. Винаги завит през глава. Тихо спеше. Не хъркаше. Колкото и да беше пил, винаги спеше тихо. Тих човек беше. Не говореше много. Мълчеше, пиеше и ме биеше.Тихо ме биеше. Първо мен, после мама. Тогава се усмихваше. Докато ни биеше, се усмихваше и ни биеше. Може и да е говорел нещо, ама аз това не го помня. Аз започнах да ставам мъж. Като него. И го чаках. Всяка вечер го чаках, за да опитам да го спра. Знаех, че ако ме няма, ще бие повече мама. Ама беше як. Много як беше. Не можех да го спра. Скачах му, но пък тогава му ставаше интересно. Бавно ме биеше. Не бързаше. Сипваше си ракия и ме караше да му нося сланината. Дебнеше ме да се обърна, почваше ме и се усмихваше. Помня на мама очите. Кафеви очи, големи очи, винаги разплакани. Ужасени очи. Не смееше да ни остави насаме. Следеше ни из къщата. Той беше хитър. Не почваше веднага. Изненадваше ни. Мама се спускаше върху него, когато го виждаше, че ме почва. Крещеше му, опитваше се да го спре. Нея е поваляше с един удар. Мен обичаше да ме биеше дълго и изненадващо. После лягаше и заспиваше. Лягах до мама и плачехме. Тихо плачехме. Помня косата ѝ. Черна, лъскава коса. Помня ръцете ѝ. Прегръщаше ме с тях, докато се тресях безпомощен в леглото ѝ. Опитвам се да си спомня гласа ѝ. Не мога. Тя почти не говореше. Една вечер, на 14 бях вече, не издържах. Тогава ме смля. Дълго ме би тогава. Не издържах тази вечер. Най -трудно ми беше да го гледам като бие мама. Избягах. Валеше навън. Студено беше. Бягах и плачех. Стигнах до табелата за София и спрях. Не можех да оставя мама. Спрях да плача. Върнах се. Не се чуваше нищо от къщата. Тъмно беше вътре. Знаех, че е заспал. Влязох тихо. Зад врата стоеше брадвата му. Взех я, стигнах до леглото му. Тихо спеше. Спокойно спеше. Като мъртвец, като заклан спеше, Както винаги. Завит през глава. Първо го ударих в главата. Исках да го убия с първият удар. Успях, по кръвта разбрах. После започнах да удрям. Дълго го удрях. Силно го удрях. Всичко се превърна в каша. И продължих да го удрям. Докато останах без сили го удрях. После вдигнах подгизналото от кръв одеало и видях майка ми. По косата я познах. Тази вечер легнал в нейното легло. Тя, за да ме чака, легнала в неговото. В кухнята.

Хари млъкна. Гледаше ме. Очите му, сини, огромни и празни, вече не бяха детски. Гледаше през мен. Тишината ме удари . Мълчах и аз. После си спомних, че трябва да дишам. Поех дълбоко от смърдящия въздух в килията. Хари вече не гледаше в мен. Огромните му сини очи вече не бяха празни. Гледаха към снимка на млада жена с черна коса, поставена в рамка на стената. В долния ъгъл на снимката имаше траурна лентичка. Гледа я дълго. Погледът му стана отново празен, когато погледна към мен.

–Не бой се. Няма да го направя. То сърце трябва за тая работа. Ако съм могъл да го направя, да съм се самоубил до сега.

* * *

По-късно, същата вечер. Влязох да се къпя в къщи. Имах физическото усещане, че по мен е полепнало нещо мръсно, сиво, вонящо. Не успях да го махна.

По-късно, същата година. Разказах историята на Хари Потър на момчетата, с които бяхме направили група в затвора. Мълчаха и гледаха в пода. Пианистът ни помоли да излезем. Извика ни след десет минути. Засвири. Мелодията кървеше. Усещането, че по мен е полепнало нещо мръсно, сиво и вонящо се върна. Думите дойдоха сами.

По-късно, след една година. Разказах историята на музикантите от симфоничния оркестър, с които ни предстоеше да запишем песента. Мълчаха и гледаха в пода на студиото.

По- късно, по време на концерт. Разказах историята на Хари Потър пред публиката. След изпълнението, площадът мълчеше. Хората гледаха в земята и мълчаха.

По-късно, години по-късно, разказах историята на Хари Потър в училище на ученици. Мълчаха. Гледаха в пода и мълчаха.

Днес я разказах на теб.

https://www.youtube.com/watch?v=d1KOwMKQdE8&feature=youtu.be

Калин Гайтанджиев Психолог /Фамилен Терапевт