Най- добрия треньор

Стоях и го гледах през прозореца. Тичаше гол до кръста, метнал жълт боксов чувал на рамо. Правеше го с лекота. Дълго време поддържаше високо маратонско темпо, след това закачваше чувала на куките в края на плаца и започваше тренировката. Беше пъргав, бърз, ударите му бяха отсечени. Танцуваше около чувала. Гмуркаше се под него, бягаше му в страни, залъгваше въображаемият противник с движения на раменете и отново атакуваше. Рязко, мощно, след това пускаше серия от удари. Спираше да почива съвсем за малко, после развиваше въжето от кръста си и започваше да скача. Личеше, че е тренирал. Разбрах го, докато го гледах още първият път. Не бързах да го заговарям, въпреки че ми беше интересен. Щях да „олекна“. Имаше време да говорим, всъщност време имаше за всичко. Тук никой не бързаше. От пристигането на новите до разпределянето им на работа и официалното ми запознаване с тях, можеше да мине месец, че и повече. Идваха от затвори със строг режим и им трябваше време да свикнат със свободата на общежитието. В началото питаха за всичко :

- Мога ли да ида до тоалетна?

- Може ли да играем волейбол?

- Ще ни разрешите ли да ползваме фитнеса?

Той не попита за нищо. Не търсеше контакт с никой. Когато се хранеха в огромното помещение на столовата винаги сядаше сам. Каре правеше сам. Сам тренираше, сам си пиеше кафето. Ставаше ми интересен. Една сутрин седнах на пейката в края на плаца. Гледах го. Мислех, че няма да ме забележи. Смазваше от бой жълтия чувал. Загледах татуировката му - голяма, монолитна на боксьор с къси гащета застанал в гард, заемаше целия му гръб. Беше направена майсторски. Различавах чертите на лицето. След като приключи със серията от удари, развърза въжето от кръста си и започна да скача. Редуваше пети- пръсти, въртеше въжето в страни, увеличаваше постепенно темпото. Накрая го правеше като на забързан кадър. Спря рязко и се запъти към мен. Почувствах се неловко. Разбрах, че ме е видял. Хвана ме яд. Не исках да ме заговаря. Не бях на своя територия. В кабинета ми, където интервюирах новопостъпилите беше моето място. Тук щях да „олекна“. Така ме бяха обучавали - да не “олеквам“. Седна до мен на пейката, свали ръкавиците и започна да развива бинтовете от ръцете си. Ядосах се на себе си. Бях му позволил да скъси дистанцията. Станах от пейката рязко и в този момент той ме заговори.

- Началник, тренирал ли си някога?- Говореше тихо. Гласът му леко стържеше, имах усещането, че ми се присмива. Продължаваше да развива бинтовете и да гледа пред себе си. Стана ми неудобно да си тръгна и отново седнах.

- За бокс ме питаш, нали?

- Да за бокс питам. Дали си тренирал някога? – вдигна глава към мен и ме погледна в очите. Приех го като предизвикателство.

- Не, не съм тренирал бокс! Тук всеки втори е боксьор – вече и аз го гледах нагло. Бързо си върнах самочувствието на овластен.

- Всеки втори е лайно тука! – изсъска ми той и започна да се хили. Не се смееше. Хилеше се и ме обърка. Разбрах, че трудно мога да го „прочета“. С другите ми се получаваше, с него ми беше трудно. Очите му бяха безцветни и малки. Не излъчваха страх или покорство. Гледаше ме приведен, полуобърнат към мен и не мигаше. Носът му - малък, топчест и видимо чупен, стоеше на криво. Беше забележително счупен и зараснал асиметрично в дясната половина на лицето му.

- Ти къде си тренирал?- учудих се на себе си, че продължавам разговора. Той се обърна, погледна през мен и просъска.

- Не е важно къде, важно е КОЙ те тренира- побиха ме тръпки от начина, по който ми го каза и от начина, по който ме гледаше. Освен, че осезаемо долавях превъзходството, което ми демонстрираше, бях започнал да усещам пълзящата гъсеница на страха по гръбнака си.

- Е, теб кой те е тренирал? - опитах да си върна увереността, вкарвайки лека подигравателност в тона.

- Най- добрият треньор! – Изправи се и с палци ми показа татуировката на гърба си. Беше направена изкусно. Очите на татуираният боксьор се взираха право в мен. Веднага долових приликата.

- Всеки може да те научи да удряш. Малко са онези, които могат да те научат да носиш.

- Какво да носиш?- вече ми беше много интересно. Гледах го в очите, по- скоро в носа, в сплесканият нос, залепен за дясната половина на лицето му. Представих си за секунда каква болка е изпитал, когато са му го чупили.

- На болка да носиш. Това виждаш ли го?- затворникът сочеше с гордост носът си, гледайки ме предизвикателно - Виждаш ли го? Така се става мъж, затова ти казвам, че тия тука са лайна, не са научени да носят на болка.

- На повечето боксьори са им счупени носовете. Не си изключение.

- Като ти счупят носа по време на мач, особено когато си малък, съдията спира мача, идва лекар, тампонира, спират ти кръвта, дават ти обезболяващи, почиваш . Все лиготии.

- Е на теб как ти го счупиха?

- Той го направи…- обърна се към мен и отново ми показа гърбът си. След края на една тренировка, без да ми се обяснява, застана срещу мен и ми вкара една глава тук, в основата на костта. – Държеше подобието на нос със гордост. Гледаше ме право в очите. Гъсеницата на страха отново мина по гръбнака ми. - Така ме научи да нося на болка. Затова е най- добрият треньор! Това е баща ми!

Отворих затворническото досие. Погледнах снимката. Познах го по носа – счупен, смазан, залепен на дясната половина на лицето му.

„ В. И. Т . Изтърпява присъда в размер на дванадесет години лишаване от свобода , на осн. чл. 154 от НК, затова че за периода м. август 1999 г. до м. март 2001г., в Района на парк- Борисова градина е изнасилил девет жени, причинявайки им средна телесна повреда, чрез счупване на носовият хрущял, нанасяйки им удари с глава“.

Калин Гайтанджиев