ПРИКАЗКА ЗА ДЪРВОТО И ДЪРВАРЯ

Имало едно време една гора. Съвсем обикновена и тривиална гора. Обикновена като раждането и смъртта. Тривиална като любовта. Както се очаква от една обикновена и тривиална гора, и тази била пълна с живот. Всякакви летящи, пълзящи и тичащи твари я изпълвали със звуци, а дърветата, като всички дървета, мълчали, размахвали клони и пръскали семената си.

Един ден гората странно притихнала. Тварите се изпокрили по дупките си, дърветата замрели и спрели да махат с клони. Тишината е необичайно явление за горите. Това е неоспорим факт дори за рибите, които, както знаем, са виждали гора само в сънищата си.

Е, не било съвсем тихо в гората. Чувало се нещо, но то било толкова странно и необичайно, че било почти плашещо. Чували се стъпки. Човешки стъпки.Тежки, уверени и мощни били стъпките и нямало как да бъде иначе, защото в гората бил влязъл един дървар.

Дърварят също бил съвсем обикновен дървар. Като всеки обикновен дървар и този дървар притежавал всички характеристики на дърварите. Бил огромен, изключително силен, смел и никога не се усмихвал. Не че бил намръщен, но дърварската му природа изключвала да се усмихва. Цялостната му дърварска същност излъчвала сериозност и концентрация, присъщи на всички дървари от Аляска до Небраска и обратно. Дърварят не бил стар, но бил много опитен. Много гори бил изсякъл и влязъл в тази с присъщата рутина и очакването да не му се случи нищо неочаквано. Тишината на гората не го смутила. Всички гори , в които бил влизал до момента, били тихи. Рутината и опитът го карали да бъде спокоен, уверен и да не бърза. Дърварите не бързат. Те са опитни в занаята си и знаят, че гори се секат бавно и систематично. Знаят също, че зад всяка гора има друга гора, също толкова тиха, както предишната. Знаят още, че горите са създадени, за да бъдат изсечени, а че дърварите са създадени, за да секат гори. Непоколебима, желязна логика, която следва житейския път на дърварите от раждането до смъртта им.

Дърварят навлязъл в гората, огледал се, избрал си едно дърво и замахнал с брадвата.

– Трааааааас! – изтрещяла брадвата, когато се забила в ствола на нищо неподозиращото дърво.

– Оооооох! – изкрещяло дървото. – Защоооооо?! Защо точно мен?

– Е, какво значение има? – отговорил дърварят. – Ясно е защо. Ти си дърво, аз съм дървар. Логично е да те отсека.

– Е, да де, но защо ТОЧНО мен ?

– Ми ... за да те продам, за да те изгоря и да се стопля. Не съм го решил още. Като те отсека, ще го измисля.

- Не ми отговори на въпроса – заинатило се дървото – Защо точно мен?

- Е, ти пък. Ми ... спрях пред теб, ти ме заговори и така.

- Аха, ясно. А защо не спря пред някое друго дърво, да си поговорите и да го отсечеш него. Ето, опитай с ей оня бук.

- Все тая, и той е дърво.

- Е, като е все тая, иди при него.

- Добре. Въпреки че не ми е ясно защо, но ще отсека него.

Дърварят се преместил няколко крачки в страни, погледнал въпросния бук, замислил се и пак се върнал при дървото.

- Много бързо се върна – констатирало дървото

- Да. Той мълчи като пън.

- Аха. И сега ще се сетиш ли защо точно мен?

- Няма какво да се сещам. Казах ти. Ти си дърво, аз съм дървар...

- Не, ти не си обикновен дървар. Ти знаеш ли какво си?

- Какво съм? – попитал дърварят без да звучи очуден.

- Ти си един много ТЪП дървар!

- Ще те помоля... без да се обиждаме. Няма да те боли. Брадвата ми е остра. Двадесет и един сантиметра закалена стомана, наследство е от баща ми. Ще те сваля с три удара.

- Дааа, ти си един изключително ТЪП дървар. Само да те попитам, друг път говорил ли си с дърво?

- Не си спомням. Аз не съм по приказките. Аз съм дървар.

- Да, виждам. Добре започвай и бъди бърз. Обещай ми да не ме боли.

Дърварят вдигнал брадвата, но точно преди да я стовари върху ствола, спрял.

- Сега се сещам. Сещам се защо точно теб. Ще те отсека за да те закарам в къщи и да си говорим. Няма с кой да си говоря напоследък.

- Ха-ха-ха! – разсмяло се звънливо дървото. – Освен че си тъп, ти си бил и много самотен дървар. А защо си мислиш, че като ме закараш у вас, аз ще мога да говоря?

- Ще можеш ли? – попитал дърварят

- Не знам дали ще мога.

- Е, ще можеш ли да говориш или няма да можеш да говориш, когато те отсека? Трябва да ми кажеш. Веднага! – дърварят почти се бил ядосал.

- Казах ти, че не знам. Можеш да опиташ, но бъди бърз. Не искам да ме боли.

- Не! Така няма да стане. Ами ако спреш да говориш когато те отсека?

- Тогава не ме отсичай. Идвай при мен, за да си говорим.

- И така няма да стане! Ще те намери някой друг дървар и ще те отсече.

- Може да ме намери, а може и да не ме намери. Ти защо си мислиш, че си говоря с всеки дървар.

- Не, не си мисля, че говориш с всеки, а само с... ъъъъ.... само с ...

- Само с тъпите дървари ли искаше да кажеш ?

- Да.

- Ха-ха-ха, ти си един много смешен дървар. – констатирало дървото.

- А ти... ти знаеш ли че си ....

- Какво съм?

- Ми... ти си едно много необичайно дърво. Добре де, ще те отсека последно. След като приключа с всички останали дървета. Все пак и аз съм човек. Нищо, че съм дървар. Но имай предвид, че аз сека бързо. Няма да ми отнеме много време, за да изсека цялата гора.

Дърварят нарамил брадвата и се запътил към следващото дърво.

- Ей , почакай. Забрави нещо. – провикнало се след него дървото

- Какво да съм забравил? Аз нищо не съм оставял.

- Не си оставял, ама аз имам нещо за теб. Там долу, до корените ми. Виждаш ли го?

- Виждам го, но... то си е нещо съсвсем обикновенно. Нямам нужда от него, а и не знам какво да го правя.

- Аз не те питам дали знаеш или не знаеш какво да го правиш. Просто искам да го вземеш. То е нещо като подарък. Ако искаш да си говориш с мен, всеки ден ще трябва да си взимаш подаръка. И не се прави, че не знаеш какво да правиш с него. Убедено съм, че много добре знаеш. Така че си го вземай и тръгвай.

Дърварят се навел, взел си нещото и направил с него точно това, което знаел.

- Оооооох! Ей, сприииииии! Спри! Имахме уговорка! Какво правиш! Болиии! Боли мееее! Добре, спри само за секунда. Нали се разбрахме вчера, че ще ме отсечеш последно. Чуваш ли ме? Можеш ли поне за секунда да спреш? Ей, теб питам. Чуваш ли ме?

Дървото крещяло уплашено, ужасено и прималяло от болка.

- Не, не те чувам. Имам парцали в ушите.

- Е, как така?! Хем не ме чуваш, хем ми отговаряш?

- Много лесно. Чувам те, но не искам да ти отговоря, че ще стане като вчера, а днес трябва да те отсека. Задължително! Днес трябва да приключа с теб!

- Много интересно. А защо точно днес? И защо промени решението си? Вчера ми обеща, че ще бъда последното отсечено от теб дърво в тази гора.

- Защото кръчмаря ми каза, че брат му навремето така си е говорил с един храст и не след дълго полудял и умрял.

- Аха, ясно, страх те е.

- Кой?! Мен ли да ме е страх? Ти май забрави, че аз съм дървар. Аз, това, не знам какво е, да го е страх човек.

• Още по-интересно става. Добре, разкажи ми.

Дървото вече не изпитвало страх. Станало му интересно и се приготвило да слуша дърварят.

- Какво точно да ти разкажа?

- Разкажи ми за себе си. Как си живееш? Какво обичаш да правиш? За какво си мечтаеш?

- Добре, ама после те отсичам. – категорично заявил дърварят.

- Добре, съгласно съм. После ме отсичаш.

- Слушай сега, само да поседна тук в коренището. Нали няма да ти е неудобно да се облегна на теб?

- Не, няма. Даже можеш да полегнеш.

- Е, чак пък да лягам.Не ме прекъсвай сега и слушай. Аз съм дървар. Както баща ми преди мен, и дядо ми преди него. Аз дядо ми не го помня. Баща ми си го спомням смътно. Ама беше голям. Огромен човек беше. Само той смееше да влиза в гората, както и аз сега. Другите ги е страх. То и не им е работа де. Та с това се занимавам. Сека наред! Нагоре и напред! И продавам дърва. Но то е логичо, аз съм дървар.

- Да, това го уточнихме още миналит път. Разкажи ми още нещо. Имаш ли си някой?

- Как някой?! Имам си брадвата. – дърварят я взел в ръце и с любов погалил студената стомана.

- Да, виждам, че си имаш брадва. Даже я усетих. Питам те дали си имаш някой близък?

- Имам естествено. Кръчмаря, мелничаря, коларя, краварката и млекарката.

- Добре, разкажи ми за тях.

- Няма кой знае какво за разказване. Коларят има каруца и два коня. В нея товаря дървата, които сека и после ги продавам. Мелничарят има мелница и котка. По цял ден мели брашно. Краварката пасе кравите и дои мляко, което дава на млекарката. Тя го прави на сирене, масло и така. Вечер се събираме в кръчмата и пием.

- Разкажи ми за млекарката.

- Защо точно за нея ?

- Защото те видях как се промени, когато я спомена. Обичаш ли я?

- Да я обичам?! – почти отвратен изръмжал дърварят. – Аз да не съм музиканта, дето всяка вечер в кръчмата дрънчи на някаква дрънчалка и като види млекарката почва: „Нежност, моя... щастие мое... обич моя...“. Докато не го набия, не спира.

- А защо се промени, когато заговори за млекарката ?

- Е, ти сега. Много такива въпроси задаваш за дърво.

- Какви въпроси ? – попитало го дървото.

- Ми такива... „обичаш ли я“! Не я обичам естествено. СЪСИЧАМ Я!

- Как я съсичаш точно? Както мен ли? – На дървото вече му било станало много интересно

- Е, почти. Вечер, след като се напия и набия музиканта, я водя в къщи. Там първо и давам брадвата да си поиграе. Тя много обича брадвата. Радва ѝ се дълго. След това я съсичам няколко пъти. Разполовявам я! Направо я разпарчетосвам! Краката ѝ се разтреперват от сечта...

Дърварят млъкнал и се опънал още по удобно в коренището.

- След това? Какво се случва, след като я съсечеш?

- След като я съсеча, тя си тръгва, а аз заспивам.

- Мдаааа, ясно – ядосано поклатило клони дървото. – Добре, почвай .

- Какво е ясно? И какво да почвам? – попитал дърварят.

- Ясно е, че си ...

- Какво съм?!

- Точно това, което си – АБСОЛЮТЕН ДЪРВАР! Започвай вече да ме сечеш, че едвам издържам да те слушам.

Дърварят се изправил, изтупал си дрехите. Погледнал дървото и съвсем невъзмутимо му заявил

- Няма да ми казваш какво да правя. Ако искам, ще те отсека, ако искам, няма.

- А какво ще кажеш на кръчмаря?

- Ще му кажа... Ще му кажа, че съм те отсякъл. Ще бъдеш ли тук утре?

- Може би. Не знам обаче ти дали ще дойдеш.

- Защо, какво пък те кара да мислиш, че няма да дойда?

- Ха, ами ако полудееш и умреш. Както на кръчмаря брат му. След като си е говорил с храста.

- Млъквай вече. Кажи ми тук ли ще си утре ?

- Ти пък си ми досаден вече. Утре, като дойдеш, ще видиш дали съм тук.

- Слушай, ако те няма тук утре, ще те ...

- Какво ще ме?

- Ще те отсека!

- Ха-ха-ха. Добрееее! Ако ме няма, ще ме отсечеш . Вземай си подаръка и тръгвай. Другия път като дойдеш, ще ми разкажеш какво си направил с него.

- Значи ще си тук ?

- Абе ти, освен, че си тъп, си и досаден! Тръгвай! – казало дървото и млъкнало, а дърварят си тръгнал сериозен, какъвто всъщност си бил винаги.

- Ха-ха-ха! Ха-ха! Сприииииии! Гъделичкаш ме! Чу лииии! Какво правиш? Аз не съм царевица, за да ме прекопаваш, аз съм дърво!

- Не те прекопавам. Разкопавам те. От един час те разкопавам. Защо мълча до сега ?

- Защото сега дойдох – казало дървото. – А защо ти е да ме разкопаваш?

- За да те отнеса в къщи и да те посадя в двора. А ти как така „сега дойде“?

- Ей така, току що пристигам. Защо си мислиш, че седя все тук?

- Ми, защото си дърво. И си беше тук. Само дето не говореше. Та, как така става? Хем си дърво, хем говориш? Хем си тук, хем сега идваш?

- Ще ти кажа. Остави брадвата и седни в мъха при корените ми. Както предния път.

- Добре, ама ако не си забелязало, държа мотика. Не мога да те разкопавам с брадва. Брадвата ми е в раницата. Хайде, че ми стана интересно. Как така ходиш някъде, след като си дърво? И къде ходиш? Ето, готов съм да те слушам вече. Легнах в мъха при корените. Ще кажеш ли нещо или пак замина някъде ?

- Не, тук съм, но ми харесва да те гледам как лежиш.

- Какво ми е на лежането? Лежа си като всеки дървар. Кажи, как отиваш някъде? Къде ходиш? Какво виждаш ? – попитал дърварят и се настанил още по удобно.

- Миии... Можеш ли да си представиш, че всяко едно дърво в гората може да говори с моят глас. Да си представиш, че съм навсякъде. Че винаги съм било и тук, и там, но ти сега ме срещаш за пръв път.

- Не, не мога да си представя и не мога да разбера. Ти да не си нещо като ... като... нещо като ... като душа ?

- Горе долу съм нещо такова. Само че съм нещо като... Ох, как да ти го обясня. Да кажем, че съм мноооооого СТАРА ДУША. Добре де, представи си, че съм нещо като чувство. Знаеш ли какво е чувство?

- Естествено, че знам! Да го е яд човек, е чувство. Да е гладен, също е чувство. Аз, като дървар специално, изпитвам доста често чувството, че ми се сече! Нещо такова ли си? Такова чувство?

- Не точно. Може би ще разбереш по-късно какво точно съм.

- Може би. Разкажи ми как и къде ходииш и какво виждаш?

- Добре. Тъй както си легнал удобно и красиво, погледни нагоре към клоните ми и ми кажи какво виждаш.

- Виждам гнездо и птица.

- Така. Тази птица е моите очи и уши. Тя може да лети по цялата земя, да вижда и да чува всичко.

- Виж ти, не бях се замислил. И какво виждаш и чуваш?

- Виждам...виждам, че си много упорит човек, който никога не се усмихва. Винаги ли си толкова не усмихнат?

- Да, аз съм дървар, ако не си разбрало. Не ми е работа да се усмихвам. А сега почвай да разказваш.

Това се повтаряло всеки ден. Дълго време. Дните се превърнали в седмици, седмиците в месеци, месеците в години. И всеки път се случвало едно и също нещо. Дърварят сечал неуморно из гората, а вечер идвал при говорещото дърво, лягал сериозен в коренището и слушал историите му.

Всяка вечер дърварят си вземал това, което дървото ме давало, тръгвал и правел с него това, което знаел, че трябва да направи.

Една сутрин станало нещо необичайно. Дърварят отишъл направо при говорещото дърво. Бил по-сериозен от обичайното, а най- необичайното било, че не било вечер, а сутрин. Още по-необичайно било, че не легнал в корените му, а се опрял на брадвата си и се вторачил смръщен в него.

- Объркал си се нещо. Сутрин е. До сега не си идвал сутрин. – казало му дървото

- Не, не съм се объркал . И не идвам, а тръгвам.

- Аууууу, това е много интересно. И къде си тръгнал?

- Отивам да умра. Виж кой е с мен. – дърварят посочил с глава през рамото си, където стояла смъртта. – Виждаш ли я ? Не можеш да я сбъркаш. Тази сутрин дойде да ме вземе.

- Ох, съжалявам – казало дървото. – Това е изключително тъжно. Сигурно си много уплашен.

- Нито съм тъжен, нито съм уплашен. БЕСЕН СЪМ!

- Бесен!? Искаш да кажеш ядосан ?

- Нееее, искам да кажа бесен! И знаеш ли защо?

- Не знам. Кажи ми.

- Бесен съм, защото ти ме измами. Не знам точно как се случи, но ти направи така, че да не мога да отсека тази гора и сега няма да ме приемат в рая на дърварите.

- Аааааа, чакай да се разберем – усмихнало се дървото. – Аз не съм те спирало да сечеш гората. Ти вилнееше из нея по цял ден. Не съм ти връзвало ръцете, нито съм ти крило брадвата.

- Е, защо не успях тогава? – попитал дърваря.

- Какво правеше ти всеки ден?

- Каквото се бяхме разбрали. Сечах неуморно, а вечер идвах при теб, слушах историите ти и си тръгвах.

- А преди да си тръгнеш? Какво правеше преди да си тръгнеш?

- Правех това, което се бяхме разбрали. Вземах си това, което ми даваше.

- А какво правеше с нещата, които ти давах?

- Правех това, което знаех, че трябва да направя. Изхвърлях ги . Както би направил всеки дървар.

-А какви бяха нещата, които ти давах и които изхвърляше?

- Какви бяха! Най-обикновени горски неша. Жълъди, шишарки, различни семена. Защо се правиш, че не знаеш!

- Ха-ха-ха – засмяло се дървото. Какво се случва с най-обикновените жълъди, шишарки и семена, изхвърлени в гората?

Дърварят не отговорил. Нарамил брадвата и тръгнал, следван от смъртта.

- Ей, чакай малко! – провикнало се дървото след него. – Искам да те попитам нещо. Как се чувстваш? Точно сега, точно в този момент.

Дърварят се спрял, обърнал се, погледнал дървото за последно и за пръв път се усмихнал.

Калин Гайтанджиев