ПРИКАЗКА ЗА СЛЪНЦЕТО

Тази приказка е кратка.

Имало едно време една принцеса. Обикновена принцеса, с необикновени очи. Огромни, сини, като ледниково езеро очи. Колкото били сини и големи, толкова били студени очите на принцесата. Никой не знаел какво има в сърцето ѝ. Дори баща ѝ - старият крал, не знаел какво се крие там. Това го плашело. Въпреки че я обичал повече от всичко, кралят се страхувал. Освен че се страхувал, му било студено. Всъщност, студено било в цялото кралство.

Веднага след като я родила майка и умряла, слънцето се скрило и настанал студ. Преди да умре, със сетни сили, кралицата накарала краля да се закълне, че няма да плаче, за да не всели тъгата в сърцето на току що родената им дъщеря. Кралят щял да се пръсне от мъка, но не проронил и една сълза, защото много обичал дъщеря си и не искал тя да расте тъжна. Мислел си, че ако не показва мъката си, дъщеря му ще бъде щастлива и нищо лошо няма да я застигне.

Принцесата растяла. Ставала все по-красива, очите ѝ ставали все по-сини, все по-големи и все по-студени. Никой не знаел дали принцесата е щастлива, дори и баща ѝ, но той се успокоявал с това, че поне не е тъжна . Една нощ кралят сънувал, че дъщеря му пада в кладенец, от който не може да излезе. Събудил се ужасен и заповядал всички кладенци в кралството да бъдат запечатани. Заповедта му била изпълнена, в следствие на което населението започнало да измира от жажда. Принцесата нямала как да знае за това. Ставала все по-красива, а очите ѝ ставали все по-сини и студени.

Естествено, в един мразовит ден, принцесата намерила кладенец и естествено паднала в него. На дъното на кладенеца имало дървено ведро. Принцесата седнала във ведрото и започнала да плаче. В началото ѝ било необичайно. Все пак никога преди това не била плакала. След това разбрала, че плаче защото преживява тъгата на всички. На баща ѝ по майка ѝ, на страдащите и умиращи поданици в кралството. Колкото повече разбирала за какво плаче, толкова по-силно тъгувала и толкова по-силно плачела. Сълзите ѝ бавно започнали да изпълват кладенеца. В началото покрили пода. След време ведрото, в което принцесата седяла, започнало да плува в сълзите. Колкото повече плачела принцесата, толкова по-тъжно ѝ ставало и толкова по-силно плачела.

Сто години плакала принцесата. На сто и първата сълзите ѝ изпълнили кладенеца и ведрото, заедно с нея, стигнало до повърхността. Когато принцесата излязла, не видяла жив човек. Всички в кралството били измрели. На принцесата ѝ станало толкова тъжно, че умряла и тя. От мъка.

Тогава слънцето изгряло и станало топло.

Калин Гайтанджиев