Тайната на БЕН!

Слънцето седна на върха на планината, прошепна ѝ тайните си и се претърколи, за да залезе. Планината скъта тайната при другите тайни.

„Хей, Балкан ти роден

Колко тайни знаеш,

Колко тайни криеш... “

Аз знаех тайната на БЕН!

„Тя е винаги със мен!

Тя е тайната на БЕН! “

Повтарях си го и се чувствах уверен. Не обръщах внимание на планината и на слънцето. Клечах на изровената тревясала писта в подножието на планината и блъсках по стартовото блокче. Парчето бетон разрани ръката ми, но това не ме притесняваше. Тайната на БЕН! Най-накрая я бях разкрил. Не че не бях разкривал и други тайни, но те бяха тайни на другите. Тази си беше моя. Усетих присъствието на Тренера, но не го отразих. Продължих да блъскам по блокчето. Трябваше да преместя степенките на първа позиция. Блокчето се опъваше, аз не.

– Ще се пребиеш, ако стартираш така! – Топлият глас на тренера стигна до мен отдалеч. Обръщахме се към него с Тренер, но между нас си го наричахме Бат Пешо. Не ни беше Бате. По-скоро беше на годините на дядо ми, но го усещахме като част от нас. Винаги беше усмихнат и на всяка тренировка бягахме петте обиколки за загрявка заедно.

– Тайната е в загрявката – обичаше да казва. – И в добрата храна!

После се усмихваше. Преди състезание винаги ни хранеше с кюфтета, които правеше сам. Където и да ходехме носеше кюфтета. Рецептата беше тайна.

– Тренер, много са ти вкусни кюфтетата. Дай рецептата!

– Рецептата е тайна! – и се усмихваше.

Аз тази тайна я бях разкрил. Правеше ги от агнешко месо. Гледаше агнета тайно. Тайно ги продаваше и с парите си беше купил Вартбург. С него ни возеше по състезания. Преди състезание тайно ни хранеше с кюфтета, които аз тайно повръщах точно преди старта. Не че не ги харесвах. Напротив. Бяха най-вкусните кюфтета. Просто в деня на състезанието животът тайно си тръгваше от мен. Бях полу-жив и почти умрял. Миро и Вальо се събуждаха в хотелската стая енергични, готови да се състезават. Аз не можех да стана. Миро и Вальо ядяха кюфтета с настървение. Аз едвам ги преглъщах. После ги повръщах. Тайно в тоалетната на стадиона. Тайно отивах в тоалетната и там, сред вонята на хлор, повръщах. След това, напълно мъртъв, отивах към пистата, за да стартирам. Никой не знаеше, че повръщам. Беше мръсната ми тайна. Смеех се с Миро и Вальо по пътя към стадиона, слушах инструкциите на Бат Пешо и умирах. Тайно. Винаги се повтаряше. На всяко състезание. Бавна и мъчителна смърт. И беше тайна. После... После не помнех. Не си спомнях старта, не помнех и финала. Беше като в кошмар, от който нищо не помниш, но не събуждаш ужасен, потен, треперщ. Знаеш, че си сънувал кошмар, но не помниш какво точно. Аз се събуждах на финала и винаги финиширах последен.

Този път нямаше да е така.

„ Тя е винаги със мен

Тя е тайната на Бен !”

– Остави блокчето, както съм ти го нагласил. – Бат Пешо стоеше над мен и се усмихваше. – Така или ще се пребиеш, или изобщо няма да стартираш.

Послушах го, но вече знаех какво ще направя.

– Дай отново старта! Отпусни се! Дишай равномерно! Точно така! Представи си, че си крушум в дулото на пистолет. По местата! – изкомандва тренерът. Застанах прав пред блокчето.

– Готови!

Наведох се, клекнах и опрях шпайковете в степенките. Бях крушум в дулото на пистолет. Едновременно отпуснат и зареден.

– Старт !

Изстрелях се и прелетях стоте метра. Бат Пешо засече с хронометъра.

– Отново си подобряваш резултата. От шпайковете е. Казах ти, че с тях ще се получи.

Бат Пешо ми беше дал неговите шпайкове. С тях се беше класирал за олимпиадата в Мексико. Стари, спаружени, от изтъркан кафяв велур, с едвам четящ се надпис Gеrmina. Хареса ми, че ми ги даде, но знаех, че няма да свършат работа. Тайната на шпайковете си беше тайна на Миро. По някакъв таен начин на Миро му бяха купили нови шпайкове Adidas. Носеше ги само на състезания. Тук, на изровената писта, не ги слагаше. Миро беше с една година по-голям от мен, имаше дълга коса и вече бягаше четиристотин с препятствия. На последното състезание стана първи. Неговата тайна бяха шпайковете и музиката. Преди състезание слушаше музика с уокмен. Аз нямах шпайкове Adidas и уокмен, но имах тайната на БЕН.

„Тя е винаги със мен

Тя е тайната на БЕН”

– Ела! – извика ме Бат Пешо. – Погледни! – показа ми хронометъра. – На тренировка даваш по-добър резултат, от колкото на състезание. Просто се отпусни и тичай!

Изсумтях нещо и тръгнах към съблекалнята. Нямах нужда от инструкции. Бях разкрил тайната на БЕН. Знаех какво да правя. В съблекалнята Миро и Вальо се смееха и си говореха. Вальо се състезаваше на три и петстотин с препятствия. Първия път, като ги бяга, се спъна във водното препятствие и падна по очи във водата. Потъна целият. Останалите минаха през него и го стъпкаха. Той се показа мокър, оправи си прическата и продължи да тича. След това един по един изпревари всички. Финишира първи и взе медал. От тогава, всеки път преди старта, Вальо отиваше до водното препятствие, потапяше ръце във водата и си оправяше прическата. Това беше неговата тайна. Аз пък вече знаех тайната на БЕН. Не я разкрих лесно. Отне ми време. Но се случи. Сега вече беше моята тайна, нашата тайна. Представях си как БЕН – мощен, мускулест, свиреп, ми се усмихва и ми намига. Знаеше, че съм разкрил тайната му, но нямаше нищо против. Аз бях добър в разкриването на тайни. Наблюдавах, анализирах и ги разкривах.

Дядо ми знаеше тайната на занаята.

– Калино, Калинчо, Калинчо!

Така говореше дядо ми. Бързо, като повтаряше всяка дума по няколко пъти.

– Занаят се краде, занаят се краде. Дай вааар! – И аз му носех кофата с вар към скелето. – Занаятът е тайна, тайна – не спираше да говори с цигара в уста, докато хвърляше вар с канчока – Ще те науча, ще те науча! – После ловко изхъвърляше пълния канчок към стената и лепкавата буца попадаше на точното място. – После разнасяш с мистрията и накрая заглаждаш с маламашката. – Дай вааар!

Дядо ми искаше да ме научи, но не ми показа тайната съставка на варта. Разкрих я сам.

– Дядо, какво е това? – попитах го един път, докато стоеше с гръб към мен, надвесен над количката с вар и с лозарска ножица режеше твърди черни косми, които падаха в разтвора.

– Чоп – каза го само един път и прибра всичко в една торба.

Сам разкрих тайната на чопа. Тайно, без да ме види, погледнах в торбата. Вътре имаше четина от коза. Винаги слагаше чоп сам. С гръб към мен. Цигарата висеше от ъгъла на устата му, а той бавно и съсредоточено режеше чопа. Никога не ми каза тайната на чопа. Бях я разкрил сам. Както бях разкрил тайната на БЕН.

„Тя е винаги със мен.

Тя е тайната на БЕН”

Майка ми знаеше тайната на десетичните дроби. Упорито се опитваше да ме научи да ги решавам по този таен начин. Аз тайно заспивах с отворени очи, докато майка ми се мъчеше. После преписвах на класното от Ива, която тайно харесвах. Всъщност тайната на майка ми беше в следобедния сън. От два до четири. Задължително всеки ден спеше. След това се събуждаше и се усмихваше. Един път я събудих. Нарочно. За да видя какво ще стане. Не стана добре. Не посмях да го правя повече. Това беше нейната тайна. Разкрих я сам, както разкрих тайната на БЕН.

Баща ми упорито се опитваше да разкрие тайната на „Енджи“. Въртеше Енджито на грамофона с часове и се опитваше да хване първия акорд с продънената руска китара.

– Трябва да е Ла Минор! Ама има нещо. Егаси! – После пускаше плочата от начало и дръън... провлачено се чуваше китара, а след това мяукащото „Енджиии, А,енджиии...” Баща ми вдигаше игличката и пускаше песента от начало. Дръън и  „Енджи, А,еееенджии...” и отново: – Егаси! Трябва да е Ла Минор...!

Един ден ми писна и тайно му натегнах трета струна до край. За да я скъса с първото докосване. Баща ми седна пред грамофона, пусна го, удари акорда и прозвуча в абсолютен унисон.

– Еш, стана, стана! Я пак. – Ставаше всеки път. Звучеше едно към едно. После разбра, че китарата е разстроена. С камертона установи, че трета струна звучи в Си вместо в Сол.

– Ти ли ми натегна трета струна?– доволен ме попита баща ми.

– Аз – отговорих му намръщено.

– Супер! Леле, никога нямаше да се сетя.

След това се облече набързо и тръгна към ресторанта. Тръгнах с него. Обичах да ходя в ресторанта. Харесваше ми миризмата на готвено, анасон и цигари. Харесваше ми да слушам как той и другите музиканти от оркестъра си говорят.

– Разбрах му тайната. – каза баща ми на колегите си с влизането и веднага изсвириха Енджито. Аз стоях на музиканската маса и зяпах през витрината. Гледах площада. Над площада, над всичко, на стената на съвета, обхванали с поглед целия град, висяха портретите.

– Баща ми, – вече му казвах баща ми, а не тате – кои са тея?

–Тея… – баща ми се усмихна. – Тея знаят всички тайни.

Първият портрет беше на хитреца. Така го наричаха баща ми и останалите музиканти. Ухилен чичак, с мазен перчем и дълъг нос. Следващите портрети бяха на ловеца, глупеца, следваха още няколко, които не успях да запомня. Последният портрет беше на попиканата бабичка. Баща ми и колегите му най-много се смееха, като си говореха за попиканата бабичка. Говореха тайно, шепнейки, гледайки към портретите. Разбирах, че са стигнали до попиканата бабичка по смеха им. Аз бях разкрил тайната на хитреца. Гледах хитреца всяка вечер по телевизора. Посрещаше други хитреци на летището. Първо се целуваха по устите. След това си шепнеха тайните, докато се прегръщат. Тайните на хитреца не бяха моя грижа. Нищо вече не ми беше грижа.

„Тя е винаги със мен

Тя е тайната на БЕН”

Събудих се в хотелската стая усмихнат преди Миро и Вальо. Ядох кюфтета с тях и не ми пресядаха. Смеехме се и си говорехме през целия път до стадиона. Направихме загрявката. Не повърнах в тоалетната. Преди старта Бат Пешо дойде при мен на пистата. Усмихна ми се:

– Просто се отпусни и тичай. – Не го отразих. Изчаках го да се отдалечи и бързо преместих степенките на първа позиция.

– По местата – чух гласа на съдята и заех нисък старт – „Тя е винаги със мен...“

– Готови – изправих се над блокчето. – „Тя е тайната на БЕН ...“

Вартбургът спря пред изровената писта. Бат Пешо паркираше съсердоточено и тържествено. Миро се возеше отпред. Медалът висеше на врата му. Отново беше станал първи. Вальо седеше до мен, отзад. Беше навил медала си около китката. През целия път тримата се смееха, слушаха музика и си говореха. Аз повръщах. Във всяка тоалетна, на която спирахме, сред вонята на хлорна вар, повръщах тайно и си спомнях. Този път запомних старта. Не ми се губеше. Финал нямаше. Излетях като крушум с изстрела на пистолета и се разбих върху пистата. Падах дълго, като на забавен кадър. В момента, в който се  проснах на твърдият тартан, видях останалите да финишират. Аз финиширах в тоалетната на стадиона. Повръщах дълго. После повръщах през целия път. Тайно. В мен не остана нищо. Само тайната на БЕН.

Вартбургът спря. Бат Пешо се пресегна да изключи двигателя. От радиото се чу гласът на водещия:

– Извънредни спортни новини.

– Тренер, чакай, чакай. – извика Миро. – Чакай да чуем спорта. – Бат Пешо пусна ключа и всички млъкнахме. Гласът на водещия прозвуча почти тържествено.

– Светът разкри МРЪСНАТА тайна на световния рекордьор в спринта – БЕН Джонсън! Употребявал е допинг по време на цялата си спортна кариера....

Спрях да слушам и погледнах нагоре. Видях как слънцето седна на върха на планината, прошепна ѝ тайните си и се претърколи, за да залезе.

Продължих да тренирам лека атлетика. Никога не спечелих медал. Бат Пешо се шегуваше с мен:

– С осем човека да бягаш, девети ще се класираш...!

След това се смеехме. Не ми беше важно да се класирам. Харесваше ми да тренирам, да съм част от отбора. С Миро и Вальо сме приятели до днес, макар да се виждаме рядко.

Тридесет години по-късно, една сутрин, докато бягах на изровената писта, видях, че някой стои и ме гледа от далчния край на стадиона. Приближих се. Беше Тренера. Усмихна ми се. Тръгнахме по пистата. Не тичахме. Ходехме бавно и говорехме дълго. Спомняхме си, смяхме се. Похвали ми се, че е станал осемдесет и седем години. Преди да се разделим ме погледна, усмихна се и ми каза:

– Просто се отпусни и ... ТИЧАЙ!

Калин Гайтанджиев

Калин Гайтанджиев