На последната страница на затворническите досиета има графа „Специфични
умения“. За затворниците от Белене в тази графа задължително се отбелязва
дали могат да плуват.
Затвора Белене е на остров. Да можеш да плуваш там не е спортно
постижение. По-скоро е червен флаг. Риск от бягство. Заплаха за системата.
Потенциален билет за свобода.
Да не се удавим всъщност е чист еволюционен бунт. Нашите най-близки
роднини – висшите примати – не могат да плуват. Те потъват като камък поради
плътността на телата си и вродения си, парализиращ страх от дълбокото.
Човекът обаче е преодолял този страх. Научил се е да изплува.
В моя над 20-годишен опит като психолог и терапевт – между десетте години в
Софийския затвор, седемте години в училищните коридори и в частната ми
практика – разбрах, че когато хората попаднат във водовъртежите на
житейската криза, постъпват по два начина. Или потъват от страх, или се
научават да плуват.
Спомням се за моя клиентка. Посещаваше ме заради ежедневни панически
атаки. Умът ѝ се беше превърнал в затвор, чиито стени се стесняваха с всеки
изминал час. На една от сесиите тя влетя в кабинета ми и каза, че не е
издържала на поредния панически пристъп – отишла на градския басейн и
скочила, без да може да плува.
Когато я попитах защо го е направила, тя каза:
„Не исках да се самоубивам, г-н Гайтанджиев. Бях толкова бясна на собствения
си страх, че просто исках да докажа на паниката си, че няма да ме удави.“
Тя оцеля, буквално заставяйки тялото си да намери ритъма, да изплува и да
поеме въздух. Направи го напук, използвайки въображението си. Водещата
сила беше отдавна затвореният в нея гняв, с който постепенно влизаше в
контакт по време на терапията.
Друг клиент, двуметров бивш волейболист, в хода на терапията разкри как се е
самоспасил от удавяне, лазейки по морското дъно, добирайки се до брега със
сетни сили. Срамът от това, че ще се удави пред толкова хора въпреки
внушителната си физика, го беше накарал да активира въображението си и да
го използва като спасителен пояс.
„Буквално се видях отстрани как ме вадят мъртъв на пясъка, изпитах такъв
срам… Представих си, че съм амфибия, и драпах по дъното, докато не изпълзях
на брега.“
Затворът на ума е с високи стени. От него се бяга трудно, защото използва
собственото ни въображение срещу нас. Кара ни да виждаме чудовища под
водата, да се борим с нея, да махаме панически с ръце, докато накрая не
изгубим сили и не потънем.
В терапията правим точно обратното. Обръщаме оръжието. Използваме
въображението, за да намерим Вашите скрити, специфични умения.
„Спри да се бориш с водата“, казвам често в кабинета на хора, блокирани от
тревожност. „Отпусни се по гръб. Изчакай бурята да премине. Дишай.“
Плуването е ритъм между поемането на въздух и гмуркането. Животът също.
Ако усещате, че водите около Вас са станали твърде дълбоки и тъмни, време е
да отворим Вашето невидимо досие. Това няма как да се случи със стерилни
лекции или клишета. Необходимо е пространство, в което заедно да попълним
графата с най-важното специфично умение:
УМЕНИЕТО ДА ИЗПЛУВАШ.
Калин Гайтанджиев – Психотерапевт
Адрес на практиката: гр. София, ул. „Солунска“ 58 А