За родителското лидерство и една…ГУМИЧКА
Гледах шестгодишното си момиче с недоумение и известна доза възхищение, и знаех, че ще се пречупи.
– В моята къща, на моята маса се яде това, което съм сложил – казах го и се почувствах горд.
– Няма! – изкрещя дъщеря ми. Скочи от стола и удари с юмручета по масата.
Останах невъзмутим, гледах я и не отговорих. Пречупи се, взе лъжицата и започна да яде. Гледаше ме в очите с всичката възможна ненавист. Една лъжица, втора, трета… Повърна рязко. Всичко, което беше изяла, се изля срещу мен. Всичко, което беше насъбрала, се четеше в очите ѝ. Гледаше ме с презрение и го заслужавах, само дето тогава още не го осъзнавах. По-късно, слухтейки на вратата на стаята им, я чух да казва на брат си:
– Искам да имам една ГУМИЧКА и да го изтрия! Да го няма! Да не го виждам вече! Никога!
Тогава разбрах и осъзнах, че заслужавам да бъда презиран, ненавиждан и изтрит. Жена ми, бременна в седмия месец с първото ни общо дете, малко по-късно ме довърши:
– Ако посмееш да се държиш така и с нашите деца, ще те напусна!
Стоях срещу нея. Гледах я безмълвно. Аз просто отстоявах себе си и правилата. Така бях научен. Това беше начинът. Така правех в работата си и така затворниците научаваха кой води парада.
– Чу ли ме? Ако така се държиш с нашите собствени деца, ще те напусна! Тук си вкъщи, не си в тъпия затвор и това е дъщеря ти!
Този ден го помня много добре. Спомням си срамът, вината и усещането за безпомощност. Днес се питам дали този ден не е от „ония“ предопределящи моменти, в които човек се замисля за това кой е? Това, което е, харесва ли му? Какъв е в очите на другите? Чудя се дали онзи ден не е бил преломен, предопределящ, дали тогава не съм решил да сменя работата си и да се посветя на фамилната терапия? Ще ми се да е така.
Днес знам, че ми трябваше много време да науча по трудния начин, че за децата си не съм нито пътят, нито истината, нито животът. Проблемът ми беше, че не знаех какво да бъда за тях, за децата ми. Отговорите на трудните въпроси ни намират по-късно, не идват сами. За да ни открият, първо трябва да зададем въпроса. Правилния въпрос, по правилния начин, на точното място, в точното време.
Година по-късно въпросът „Кой искам да бъда за децата си“ си остана същият. Различното беше, че децата ми вече бяха с едно повече и че вече не работех в затвора, а в училище. Стоях в една класна стая и слушах десетокласници, които дискутираха какво е лидер давайки примери.
– За мен лидер е баща ми – уверено заяви едно от момчетата.
– Не говорим за родителите си, дайте пример за истински лидери – прекъснах го неубедително, очаквайки да дават примери с исторически личности.
– Защо? Защо да не говоря за родителите си… – след това се обоснова много спокойно и аргументирано.
Беше умно момче, останалите го слушаха внимателно и му вярваха. Аз също. Наблюдавах и него, и себе си, и останалите, осъзнавайки, че той прави така, че да му вярваме, като истински лидер. Изчаках го да свърши.
– Кой те научи да си толкова убедителен? – попитах го, въпреки че знаех отговора. Исках другите да чуят.
– Баща ми! – каза го с гордост, а аз завидях и едновременно се възхитих и на момчето, и на баща му.
По-късно се замислих и опитах да си спомня за моите отношения с родителите ми. Да, времената бяха различни, но спомените – светлите, утвърждаващите спомени от онези моменти, които са имали истинско значение и за тогава, и за днес – бяха спомени от ситуации, в които родителите ми се бяха държали като истински лидери. Сега предстоеше трудната част. Мога ли и аз да съм лидер за децата си? Не знам отговора, знам само, че въпросът е правилният.
Десет години по-късно, шестнадесетгодишното ми пораснало момиче, което десет години по-рано искаше да ме изтрие, се обърна към мен, докато слизахме от колата:
– Може ли едно гуш? – и ми се усмихна.
– Моля? – гледах я недоумяващо.
– Дай да те прегърна бе, човек! – после увисна на врата ми, смеейки се.
Аз увиснах в нищото и потънах в смеха ѝ. Спомних си за ГУМИЧКАТА, с която преди десет години искаше да ме изтрие.
Днес съм благословен с четири деца, с жена, която обичам и която ме търпи, и съм благодарен. На жена ми, на децата и на…. ГУМИЧКАТА.
Вдъхновено от концепцията за родителското лидерство на датският терапевт и автор- Йеспер Юл
Калин Гайтанджиев – Психолог и фамилен терапевт
Адрес на практиката: гр. София, ул. „Солунска“ 58 А. тел. 0887 05 80 42
Lorem ipsum dolor sit amet, consectetur adipiscing elit. Ut elit tellus, luctus nec ullamcorper mattis, pulvinar dapibus leo.